Вълка

— Раза е този, от когото задължително трябва да се отървем. Но какво толкова, ако в престрелката загинат един или двама босове на мафията? Няма да е голяма трагедия.

— Италианците имат доста хора на разположение, но ми се струва, че искат да влязат в битката буквално сами. Няма никаква логика.

— Нека другите престъпни босове да се притесняват за това. Те все още не са убедени в необходимостта от войната, която Вълка иска да разпали и заради която иска помощта им. Като се сблъскват с Раза, Вълка и Стрега дават пример на другите, а нищо не впечатлява толкова синдикатите, колкото демонстрацията на лидерски качества. Точно така биха постъпили гангстерите от старата школа. Може вече да сме в новото столетие, но кодексът на честта е трайно запечатан и никой не го е отменял.

— Те са напълно способни да осуетят плана на Раза — отбеляза Марни. — Дали да не им попречим?

— Ние ще останем невидими до последния момент.

— Не знам как ще се развият събитията, но съм убеден, че краят ще е кървав и жесток.

— Няма да е по-различно от другите гангстерски войни. Само дето ще се води в по-голям мащаб и с повече жертви. Рисковете са по-големи, но и залозите също. Но независимо къде се води, битката си е битка. Важното е само ние да оживеем, когато димът се разсее и разчистят телата. Това е единственото, което изобщо някога е имало значение.

49.

Рим, Италия

Двамата с Анджела вървяхме сред тълпата, събрала се на Испанските стълби. Брунело и Манцо ни следваха.

— Знаеш ли, че тези стъпала не са собственост на италианската държава? — попита ме Анджела.

— Не, госпожо професор, не знам.

— Стъпалата са собственост на франция. Дори римляните плащат малка такса всяка година на Париж.

— Сигурен съм, че има логично обяснение защо не са били кръстени „Френските стълби“.

— Логично? В Италия? — Тя посочи вляво към една дълга редица от бутикови магазини за дрехи и двуетажна къща, превърната в музей. В тази къща преди два века е живял лорд Байрон. — Едно от двете испански посолства се намира на този площад.

— А испанските посолства са две, защото…

— В Рим всяка държава има две посолства — обясни Анджела. — Едното е пред италианската държава, а другото е пред Ватикана.

— От теб ще излезе страхотен екскурзовод — казах аз, след като минахме по стъпалата, после подминахме фонтана Бернини и прекосихме площада.

— Като говорим за туризъм и обиколки, ти къде си ме повел? — попита тя.

— На обиколка с електрическа кола за голф. Най-добрият начин да разгледаш града. Шофьорът ще ни преведе през онези тесни странични улички, по които е трудно да се върви, а повечето коли не могат да минат през тях. Поисках две коли. Ще ни чакат ето там до книжарницата.

— Ами главните улици? Разрешено ли е такива коли да се движат по тях?

— Лесна работа. Те могат да развият скорост двайсет и пет километра в час и могат да изминат с едно зареждане около сто и петдесет километра. Така ще можем да си поговорим на спокойствие.

— Някакъв проблем ли има? — попита Анджела.

— Винаги има някакъв проблем.

С Анджела седяхме на задната седалка на белия електромобил за голф, докато шофьорът си проправяше път покрай тълпата, заобиколила фонтана Треви. Бяхме в първата кола, а Брунело и Манцо се возеха във втората, някъде зад нас.

Шофьорът ни попита:

— Пълна обиколка ли искате или се опитвате да останете насаме?

— По малко и от двете — отвърнах. — Засега само си гледай пътя.

— Искате панорамна обиколка или искате да се, ъъъ, погушкате?

— Английският ти е доста добър — казах му аз.

— За бивш жител на Бруклин ли? — Шофьорът отново се обърна към нас.

— Със семейството ли дойде или сам? — попитах.

— Ожених се за италианка. Истинска италианка, като твоята. Ако се влюбиш в италианска жена, бъди готов да живееш в Италия.

Усмихнах се.

— Изглежда, при теб е подействало.

— Няма от какво да се оплача, амико мио. Тя е добра жена, децата са страхотни, а и тази работа е достатъчно сигурна и ми дава покрив и храни всяка вечер.

— Внимавай, отпред има нисък свод — предупредих го. — Умно, единственият ти разход са акумулаторните батерии на тези чудесии. Доста са скъпички.

— Виждал ли си папамобила? Онзи, с който развеждат папата два-три пъти в годината?

— Да, какво за него?

— Акумулаторът на папамобила трябва да се сменя на всеки три месеца, без значение дали е изминал един километър или хиляда.

— Защо? — попита Анджела.

— Кой знае? — Шофьорът сви рамене. — Но на мен ми върши страхотна работа. Имам приятел във Ватикана и той запазва сменените акумулатори и ги продава по сто евро парчето. Просто, нали?

Спогледахме се с Анджела.

— Във Ватикана вършат повече далавери от нас — пошегува се тя.

Тълпата се разтвори, за да ни пусне да минем. Много от хората махаха или сочеха с ръце. Обиколките с електромобили още бяха новост, на по-малко от година, но италианците изглежда ги приемаха много охотно.

— Какво мислиш? — попитах аз.

— Забавна идея, но, разбира се, ако трябва да избягаме бързо, с нас е свършено.

— Винаги можем да скочим в движение и да тичаме.

— Хубаво е да чуя, че имаш резервен план — отвърна тя и се загледа в магазините.