Внимавай в картинката

— Така е. — Медоу подхождаше сериозно към договорите, които самата тя подписваше, но в същото време й беше тъжно за непознатия човек.

— Виж. Хората, които се опитват да попречат на откриването на хотела, са решени да го сторят и имат парите да подплатят тази си решителност. Не мога да рискувам някой да се възползва от възможността да нарани съпругата ми, а един нехаен охранител те излага на опасност. Разбираш, нали? — Лицето му придоби почти миловидно изражение. В комбинация с тъмната му, разрошена от леглото коса и изкривените устни, той изглеждаше почти… откровен. Предан. Загрижен за нея. Единствено за нея.

Тя неохотно сложи ръката си в неговата.

— Разбирам. Само че… наистина ли ще казваш на хората, че съм твоя жена?

— Естествено. — Той прокара палец по дланта й.

На върха на езика й беше да го попита каква история щеше да разказва, когато тя отново изчезне. Но тогава той щеше да попита защо съпругата му би го изоставила и тя пак трябваше да пелтечи и да измисля добра лъжа. Майка й винаги казваше, че не съществува такова нещо като добра лъжа, че вселената възнаграждава истината и наказва лъжите.

Погледът на Медоу падна върху сплетените им ръце и веднага отскочи към леглото. След провала от миналата нощ и необмислената страст от тази сутрин нямаше как да не признае, че майка й бе права.

Можеше да разкрие истината — очите й се стрелнаха към суровото му лице — и да бъде арестувана за влизане с взлом с цел грабеж. Страхотна идея, Медоу.

Девлин наблюдаваше вътрешната й борба — истината срещу лъжата, той или затвора; и усмивката му я накара да заподозре, че терзанията й му се струват забавни.

Тя изскубна ръката си от неговите и грабна телефона.

Когато го отвори, Девлин се обади:

— Исках да видя номерата, но телефонът ти е празен. — Той прекоси стаята и извади чифт дънки от гардероба.

— Ровил си из телефона ми? — Това вече беше върхът!

— Надявах се да открия някои имена, които да ни подскажат откъде идваш. — Той нахлузи дънките.

— А, да. — Добре че Джудит се бе сетила да накара Медоу да изтрие паметта на телефона, иначе сега той щеше да разговаря с майка й. Медоу можеше да си представи как би звучала тя — също толкова разочарована и разстроена, както когато бе хванала тринайсетгодишната Медоу да яде хамбургер — месо! — у една нейна приятелка.

Какъв ужасяващ спомен беше това!

— Значи тук клетъчните телефони нямат обхват? — За да избегне погледа му, тя наблюдаваше движенията на търсещата сигнал анимация.

— До миналата година жителите на Амелия шорс не са позволявали нещо толкова безвкусно като клетъчна кула да загрозява елитното им селце и до ден-днешен сигналът не достига до именията.

— Май мястото на тези хора е в средновековието — промърмори тя отново.

— Ще построя още една кула за гостите на хотела, но планът е работата по нея да започне чак след официалното откриване. Тогава вълната на неодобрение от страна на собствениците на другите имения ще бъде в пика си и дори няма да забележат какво правя.

— Да. Едва ли. — Тя затвори телефона си. — Искам да си взема душ.

Той отвори уста.

— Сама.

Затвори я.

— Та къде са тези летни рокли на цветя? — Трябваше да претърси къщата за картината и то бързо.

— Още не са пристигнали. Ще видя какво мога да ти намеря от сувенирния магазин. — Той тръгна към вратата.

— Дънки и тениска — провикна се тя след него.

— Днес ще бъде трийсет градуса.

— Тогава шорти и тениска.

Той спря на място и плъзна сериозен поглед по тялото й.

— Какво? — Тя разтвори ръце въпросително.

— 170 сантиметра, 58 килограма, чашка „А“, панталони шести размер, осми размер обувки. — После излезе от вратата и я затвори след себе си. Не се поинтересува дали е прав.

— Петдесет и седем килограма. Какво толкова?

Мъж с такава остра наблюдателност вероятно можеше да прочете всяка нейна мисъл, още преди да е прекосила съзнанието й — а тя се гордееше с бързия си ум.

Беше загазила здраво.

Трябваше да намери картината и да се изниже от тук. Искаше й се — страшно много — да се прибере вкъщи при родителите си с достатъчно пари и да плати медицинските процедури на майка си… а сега бе изскочила и втора причина да побърза.

Задължително трябваше да се измъкне от Девлин — преди той да съумее да я оплете още повече в мрежите си и да провали добре измислените й планове за кражба.

Шест

Медоу се спусна към стационарния телефон на стената. Набра номера с разтреперани пръсти и после тресна слушалката. Щеше ли г-н Повсеместна охрана да разбере, че е използвала телефона?

Най-вероятно.

Беше почти сигурна, че е незаконно да се подслушват телефонните линии в хотелските стаи, така че разговорът й би трябвало да е поверителен.

Освен това… имаше ли изобщо избор?

Не.

А и той едва ли бе имал време да инсталира подслушвателно устройство на този телефон.

Тя беше стигнала ръба и вече пропадаше в бездната на параноята.

Набра номера отново, надявайки се да се свърже с единствения човек, който изслушваше яростните й и разочаровани тиради, насърчаваше я да търси решение, помагаше й да крои планове и щеше да е връзката й в Блайт, докато Медоу отсъстваше.