Внимавай в картинката

Но когато Медоу го бе погледнала с онези големи сини очи и бе заявила, че страда от амнезия, изглеждаше толкова сигурна, че й се е разминало. Беше видял вътрешното й ликуване, че е измислила толкова хитроумна лъжа, и нещо в него — непознат досега каприз на характера му — бе приело предизвикателството и го бе накарало да я обяви за своя съпруга.

Негова жена. От всички истории, които би могъл да изобрети, защо точно тази бе използвал?

— Студеният киш е превъзходен — блесна вилицата на Джордан. — По традиционна рецепта е. Бекон, яйца, сметана, швейцарско сирене и тестото на Крисчън.

Тя препречи пътя на вилицата с ръка.

— Вегетарианка съм.

Девлин се гордееше с ненадмината си дарба да изобретява възхитителни лъжи.

Но Девлин Фицуилям никога не се самозаблуждаваше.

Когато пое Медоу в ръце, когато вдиша уханието й и съзря лъскавите й медни къдрици, той се почувства така, сякаш бурен, свеж вятър е нахлул в преситения му и неприветлив живот.

А когато тя бе казала, че ще повърне… му се прищя да се разсмее.

Не се беше смял истински от години. Може би никога.

— Естествено, че си вегетарианка. Виж колко си кльощава. — Джордан изхвърли парчето киш.

— Ще ми се да бях — сподели тя.

— Съвършена е — намеси се Девлин.

Джордан и Медоу го изгледаха слисано. Дали не бяха забравили за присъствието му? Или пък беше, защото толкова рядко правеше комплименти?

— Разбира се, че е съвършена. Просто е малко кльощава. — Джордан отново се обърна към Медоу. — Пълна вегетарианка ли си?

— Не — поклати глава тя. — Не ям само месо.

— Хубаво! Толкова е по-лесно, толкова по-вкусно. И толкова по-добре за теб! — Джордан щипна бузата й. — Малко студен чай? Днес е с джинджифил и праскова. Невероятен!

— Би било прекрасно!

Девлин никога не си беше представял, че е възможно да се породи подобна симпатия между собствения му готвач и собствената му… между готвача и Медоу. Изобщо не ги разбираше. Досега Джордан не се бе отличавал от другите работници на Девлин — проявяваше се като строг, трудолюбив и решен да се възползва от възможността да оглави хотелски ресторант от световна класа. В момента се усмихваше, раздаваше комплименти и флиртуваше с жената на Девлин.

А и другите двама готвачи — те също се усмихваха!

Какво, по дяволите, ставаше? Какъв ефект оказваше върху хората Медоу? Защо никога не се усмихваше така на него?

Е, да, той я лъжеше и тя го лъжеше, но и двамата отлично знаеха, че са въвлечени в дяволски странна игра. Но бяха спали в едно и също легло. Бяха си разменили целувки, които прогаряха душата на човек и оставяха следа.

И въпреки това тя не искаше да му даде поне една от тези откровени, щедри усмивки?

Джордан притича отново. Преди Медоу да успее да реагира, в ръцете й стоеше чиния, отрупана със златисти тестени вкуснотии, придружени от малка купичка с масло и друга с конфитюр, както и кърпа в сребърна халка. В другата си ръка държеше запотена чаша със сладък чай.

— Благодаря ти! — Тя целуна Джордан по бузата. — Ще направя всичко възможно да сме тук за вечеря!

— Не е имало други идеи — тук ще сме за вечеря. — Девлин знаеше, че Сам вече е информирал Джордан по този въпрос, тъй като Сам никога не пропускаше задълженията си.

Джордан не му обърна внимание.

— Чудесно! Ще измайсторя нещо специално за първата ти нощ в новия хотел.

— Тя беше тук и снощи. — И съчиняваше нелепа история за несъществуваща амнезия. Но бе изненадана, когато и той си бе съчинил своя история.

Ако лъжите им бяха тези, които заставаха на пътя на усмивката й, той щеше да направи нужното. Щеше да й предостави шанса да му каже истината.

Естествено, тя нямаше да се възползва. Както би направил всеки хванат на тясно, щеше да отвърне с поредната лъжа, оправдаваща опита й за кражба и предишните й лъжи. Въпреки всичко, той би й дал шанса.

— Пристигна късно, твърде късно за вечеря. — Джордан си помисли, че шефът му звучи нетърпеливо.

Нетърпелив. И то Девлин!

Джордан я побутна към стълбите.

— Денят е прекрасен. Иди да хапнеш в градината.

— Хайде — извика тя Девлин. — Да не се пречкаме на Джордан. Човекът е творец — трябва му работно пространство.

— Ще може ли и аз да получа чаша студен чай? — Девлин умишлено вкара нотка любезен сарказъм в тона си.

— Ама разбира се, шефе. Заповядай! — Джордан отговори със същата доза любезен сарказъм, примесен с подигравателна старомодна сервилност.

Медоу се разсмя. Атмосферата в кухнята определено се бе разчупила.

Изумен, Девлин осъзна, че този път няма да спечели рунда.

Още по-изумителното беше, че… нямаше нищо против.

Не. Нямаше да я предаде на полицията. Нямаше да я остави да си тръгне.

Все още не. Не и докато не му се усмихнеше без предпазливост и с желание. Не и преди да разкриеше тайните й. Не и преди да проумееше защо го кара да се чувства… жив. Различен. Новороден.

И преди да спи с нея.

Особено не и преди да спи с нея.

Десет

Девлин последва Медоу по стълбите и задържа тежката врата пред нея.