Внимавай в картинката

Не. Разбира се, че не. Беше нахлула с взлом в Уолдемър Хауз да търси онази картина. Искаше да я открадне от Брадли Бенджамин — на Девлин не му пукаше за това — но сега тя планираше да краде от него. Никой не е вземал нещо, което принадлежи на Девлин, и после да е изчезвал. Тя скоро щеше да го разбере. Никой, без значение колко привлекателен е, не можеше да краде от него.

Като я погледна безмилостно, той се усмихна в очите й и каза:

— Спомням си…

Ръка в ръка, те бродеха из остров Майорка; откриха един облян от слънце остров, пълен с туристи, плажове, скали, храсти и градини. Чудесни, възхитителни градини. Всеки ден ги очакваше ново приключение, сякаш светът бе току-що сътворен, за да го види той през нейните очи. После, високо на върха на един хълм срещу морето, те откриха малка, забравена пътека, обрасла с бурени и калина… и пълзящи рози и дребни минзухари, едва наболи от пръстта.

— Знаеш какво е минзухар? — попита тя невярващо.

— Вече знам. Ти ми го показа.

Тя присви очи.

— Аз знам какво е минзухар?

Той посочи наоколо.

— Знаеш какво е рододендрон.

Тя кимна неохотно.

— Продължавай.

— Край градината се намирали развалините на една къща, толкова стара, че нямала покрив и половината от стените се били сринали. Тя изпищяла при вида на една малка мишка…

— Явно много съм се променила, защото не се страхувам от мишки.

— Тогава може би аз съм изпищял — каза той нетърпеливо. — Искаш ли да знаеш за Тайната градина, или не?

— Разбира се, че искам. — Тя подпря брадичка на ръката си и очите й се озариха от усмивка.

— Градината била омагьосана. Това било единственото възможно обяснение, което можел да си представи за бриза, който карал цветовете да танцуват и тревата да се вълнува. Храната в кошницата за пикник, която носели, имала вкус на мед и любов, и когато се целунали, светът изчезнал. Останали само те, увити в одеялото, докато около тях градината пеела песента на сирените. На това одеяло, в същата тази градина, двамата за първи път правили любов. Така че в твоя чест аз купих имение с тайна градина. — В нейна чест Девлин Фицуилям, мъж, чийто живот бе ръководен единствено от логиката и стремежа към печалба, бе съчинил история, която със сигурност щеше да я очарова.

С какво го беше омагьосала, че да събуди в него мечтателя и романтика?

— Тук? Във Уолдемър Хауз? Има ли стени и врата? — Сините й очи блестяха хипнотично.

— Стени от камък и врата с катинар. — Харесваше му да я гледа такава — устните й бяха леко отворени и меки, сякаш току-що я бе прелъстил.

— С виещи се пътеки и цветя с всевъзможни аромати и цветове?

— А в самото й сърце, ширнало се кадифе от синя трева, където можеш да танцуваш. — Той седеше на една пейка в средата на двора си, гледаше как бриза се носи над Атлантика, разлюлява цветовете и къдри тревите… и роши лъскавите кичури в косата на Медоу.

А тя го гледаше, сякаш бе въплъщението на най-съкровената й мечта.

Беше използвал гласа си, за да я омагьоса. А сега и той самият се оказа омагьосан.

— Да-а. — Тя откъсна очи от него и разтърка бузите си. — Тук е много топло.

Беше се изчервила. Беше пламнала при мисълта да прави любов с него в градината.

— Мислех, че температурата е доста… приятна. — А тя бе доста очарователна.

— Да. Не съм свикнала с влажността.

Той гледаше лицето й, докато говореха, и претегляше мислено кои от думите й са лъжа и кои истина, като се питаше какво от тях може да използва, за да открие всичко за нея.

— Там, откъдето идваш… не е ли толкова влажно?

— Мисля, че не. — Тя не се хвана на въдицата.

Той беше почти доволен. Правеше каквото трябва, разбира се. Беше дал на детектива номера, на който тя бе звъняла тази сутрин, и го бе изпратил в Атланта — кодът сочеше, че телефонът е в Атланта — за да се опита да открие информация за човека, на когото се е обаждала. Но на Девлин не му се искаше този фарс да свърши толкова скоро. Забавляваше се така, както не се бе забавлявал от години.

— Не. Не беше вярно.

Не се беше забавлявал така никога през живота си.

— Защо дойде точно сега? — попита той. Опитваше се да я подлъже. Безскрупулното копеле Девлин Фицуилям искаше да приключи фарса между тях и да започне наново.

И чакаше на тръни, гледаше как очите й се изпълват с несигурност, безгласно убеждавайки я да му се довери.

Вместо това тя прехапа долната си устна, после прочисти гърлото си.

— Ще ти купя един екземпляр, когато отидем в града.

— Екземпляр? — Той се облегна назад и целият му цинизъм изби на повърхността. — Какъв екземпляр?

— На „Тайната градина“.

Той се разсмя, кратък изблик на веселие.

— Предстои ми откриването на хотел. Нямам време за четене. — Определено не и на сантиментални глупости от рода на „Тайната градина“.

— Аз ще ти я чета.

Дълги следобеди, двамата сгушени в хамака в градината, сами, полюляват се, докато тя му чете някаква момичешка история… защо му прозвуча толкова привлекателно?

Но наистина беше така.

Малката му лъжкиня му предлагаше свят, който той преди ненавиждаше, и го караше да мечтае за този свят почти толкова, колкото и за нея.