Внимавай в картинката

За първи път той осъзна, че тя е повече от предизвикателство и развлечение — тя беше опасна.

Намеси се един трети глас, на развеселен мъж, който прозвуча очарователно и аристократично.

— Колко трогателно. Сладкото момиченце ще чете детска книжка на големия, лош предприемач.

— Бух! — и Девлин нагази до колене в реалността. Обърна се и видя рус, добре облечен и до болка познат силует да стои зад него с чаша в ръка. По дяволите. Не и той. Не и сега.

— Четири. Казах ти да се разкараш и да стоиш далеч оттук.

— Точно така. — Четири прехвърли крак върху пейката и седна до Медоу.

— Какво правиш тук?

— Тук живея.

Единадесет

— Или поне живеех доскоро. — Като взе ръката на Медоу, Четири я вдигна към устните си. — Аз съм Брадли Бенджамин Четвърти. Красив, любезен, благороден и неустоим.

Медоу се засмя на неговото безгрижие.

— Виждам.

— С други думи, пълната противоположност на скучния стар Девлин.

— О, не знам. — Тя все още беше полувъзбудена от удоволствието, с което Девлин описваше Тайната градина. — Мисля, че Девлин е невероятно очарователен. — Макар в момента изобщо да не изглеждаше такъв. Седеше, скръстил ръце пред гърдите си. Устата му изглеждаше жестока, със стиснати устни.

— Девлин? Девлин Фицуилям? — Четири изгледа Девлин с невярващи очи. — Не и този Девлин Фицуилям, най-подлият кучи син — моля за извинение, мадам — който някога е ходил по улиците на Чарлстън.

— Същият.

— Имате превръзка на челото. — Четири я докосна леко. — Кажете ми истината. Паднали сте и напълно сте си изгубили разсъдъка.

Предположението му беше достатъчно близко до действителните събития, че да уплаши Медоу и да я накара да погледне въпросително Девлин.

— Къде чу тази история? — попита Девлин.

— Не съм чул нищо. Но това е единственото обяснение, което мога да си представя, за заблудата й. — Четири си взе бисквита. — Никога не позволявай на временните опити на Девлин за цивилизовано отношение да те заблудят. Млякото на човешката доброта е замръзнало във вените му.

Тя гледаше Четири, докато той намаза бисквитата с масло и конфитюр и я изяде на две хапки. Изглеждаше искрен, но… Девлин изглеждаше неразрушим.

Четири изсумтя.

— Той крие всичко. Чувствата, мислите си… и когато най не очакваш — фрас! Цапардосва те и ти разбива ченето. — Той вдигна полуизядената бисквита. — Но готвачът му наистина си го бива, далеч по-добър е от този на баща ми.

— Естествено. — Девлин не губеше време в любезности.

— А и барчето ти с напитки е заредено с най-доброто. — Четири поздрави Девлин като вдигна запотената чаша.

— Пийни си. — Четири продължаваше упорито да дразни Девлин.

Медоу можеше да види защо. Девлин изглеждаше суров като планинец, който се е загубил и е попаднал в най-спокойното, влажно място, където птиците чуруликат и слънцето блещука през гъстите листа.

Четири беше съвсем различен. Той приличаше на някой от черно-белите филми на Фред Астер, които баба й гледаше — слаб, отегчен, добре облечен и богат. Много, много богат. Не беше висок, не повече от един и седемдесет и пет, но синята му спортна блуза, опъната върху мускулестите рамене и сивите му отпуснати панталони опасваха стегната талия. Косата му беше идеално подстригана — и започнала да оплешивява. Тя можеше да се закълне, че някой се е погрижил да напръска лицето му с изкуствен тен. От него се носеше мирис на застояли цигари и скъп одеколон и той звучеше като сладкодумен и благороден южняк.

Тя не можеше да си представи, че прилича на баща си.

Той отпи от чашата, която бе оставил на масичката. Беше същата като тази, от която тя пиеше студен чай. Течността беше кафява като чай. Само че сред ледените кубчета плуваха няколко зелени листенца, а във въздуха се носеше сладкият мирис на бърбън.

Беше едва единайсет преди обяд.

— Аз съм Медоу.

— Медоу. Красиво име, и ви отива. Свежа сте като планинска ливада. Но не разбрах каква е фамилията ви. — Лешниковите очи на Четири играеха развеселено, докато наблюдаваше нетърпението на Девлин.

— Не съм ви я казала.

В този момент се обади Девлин:

— Фицуилям.

— Ухажваш братовчедката си? — предположи Четири. — Това не е ли малко традиционно южняшко за теб, Девлин?

— Тя не ми е братовчедка — прекъсна го Девлин.

Медоу втренчи поглед в отпуснатите си в скута ръце и изпита неистово желание да натъпче кърпата си в гърлото на Девлин.

Четири плъзна поглед по тях, после направи неизбежното заключение:

— Не ти е… съпруга… нали? — Той се задави с течността и започна да кашля, докато от очите му не изскочиха сълзи. Накрая тя го потупа по гърба, за да прочисти дихателните му пътища. Той махна с ръка и изграчи на Девлин:

— Оженил си се? За нея? Я не ме баламосвай. И откога? Чакай, не ми казвай — оженили сте се в Майорка!

Значи бе чул поне някаква част от приказката, която Девлин беше изфантазирал за нея. Това, че ги беше подслушвал я накара да се почувства неловко и леко раздразнена. Измислицата беше нейната история, подарък от Девлин, и не й харесваше да я споделя с друг. И съвсем определено не искаше Четири да започне да задава въпроси за една церемония, която никога не се бе състояла.