Внимавай в картинката

Излязоха на слънце. В далечината се чуваше трион, някой се опитваше да премести падналото дърво. Няколко дърводелци довършваха новоиздигнатия белведер, размахвайки пистолети за пирони, камионите с тор за градината идваха, разтоварваха и си отиваха. В имението кипеше бурна дейност.

Трябваше да се разчистят поразиите от бурята и да се придържат към графика за откриването, иначе щяха да хвърчат глави.

— Какъв красив ден, нали? — изчурулика тя.

Влажността сигурно беше осемдесет процента, а температурата гонеше четиридесет градуса. Той подхвърли небрежно:

— Обикновен за това време на годината.

— Обикновен? Няма нищо обикновено в този ден. — Тя си пое дълбоко въздух. — Харесва ми начина, по който се смесват соленият мирис на морето и ароматът на пинии. А на теб?

Той изсумтя. На него му миришеше на море и на пръст, която градинарите бяха разкопали. На огромно богатство и жесток снобизъм, погубени от кръвосмешение и глупост — и на собствения му безмилостен интелект.

Беше хубава миризма.

— Виж босилека!

Той присви очи, но дребните растения му се видяха еднакви и можеше да се закълне, че поне половината от тях бяха бурени.

— Това е градината със зелени подправки за кухнята. Градинарите бяха заети с подготовката на останалата част от имението за голямото откриване. Не са се докосвали до това място.

— Значи там е дори по-красиво от тук? — Тя отиде до градинската врата, блъсна я с хълбок и влезе в имението.

Уолдемър Хауз беше пълна развалина, когато Девлин сложи ръка върху него. При цялата си гордост, Брадли Бенджамин се бе оказал неспособен да поддържа огромната къща и необятните земи.

Но Девлин събра на мястото цяла армия от интериорни дизайнери, чистачи, бояджии и градинари и сега то се гордееше с осем акра крайбрежна ивица, гора и пищни градини, с прясно боядисана, почистена и конструирана наново къща, кацнала високо на скалата, обърната към вълните. Впечатляваща желязна ограда водеше към имението и от нея пътят се виеше покрай постройка за файтони — добре поддържана и изпълняваща ролята на гараж за осем коли — през широки поляни и преливащи от цвят диви рози.

Изглеждаше точно така, както би трябвало да изглежда едно имение — и беше плесница в лицето на самонадеяния Брадли Бенджамин.

— Това място е вълшебно. Очарователно. — Гласът на Медоу се промени… от учуден стана замислен. — Всяка жена би се изкушила от идеята да притежава това.

— Така е. — Той я погледна и разбра точно какво си мисли. — Ти изкушена ли си?

— Какво? — Тя примига. — О. Не. Научена съм на друго.

Той знаеше защо. Запита се само дали тя знае.

Насреща се показаха градинарите, нарамили лопати и бутащи колички, пълни с пръст и цветя. При вида на Девлин и Медоу мъжете спряха и понечиха да се върнат.

— Не искам да ги откъсвам от работата им — каза Медоу и тръгна към тях.

Девлин я хвана за ръката.

— Инструктирани са да не се показват пред гостите. Такива са правилата. Нека не ги объркваме.

— Аз едва ли мога да мина за гост.

— Ти си много по-важна. Ти си съпругата на собственика. — Беше му приятно да го казва; беше му приятно също така да вижда ококорените й очи, мигащи невярващо. Тя не знаеше как да се държи с него — и той предположи, че това не е нещо, което често й се случва.

— Да седнем ей там. — Той посочи към масата за пикник под един голям дъб с мъх по дънера и широко разперени клони, които опираха до земята.

— Колко старо дърво. — Когато Медоу тръгна пред него, слънцето проникна през бялата ленена риза, очертавайки тялото й, което му напомни за това как се беше събудил сутринта, прилепен към нея. Беше извадил късмет предишната нощ, когато тя се бе появила в Уолдемър Хауз; късметът му се бе издигнал до ново ниво тази сутрин, когато очите й се бяха разширили при вида му и тя бе усетила пламъка в ръцете му.

Между тях имаше някаква химия.

Ако отмъщението имаше стойност, то той държеше рядка златна антика.

Тя се хранеше с апетит, който го изненада. Не прояви никаква придирчивост към храната — изяде една кифличка и две бисквити с конфитюр, преди да избърше устата си със салфетката, и въздъхна доволно, обхождайки с очи околността.

— Виж тези рододендрони! — каза тя. — Не са ли възхитителни?

Той ги погледна. Цъфтяха. В розово. Не трябваше ли да правят точно това?

— Възхитителни са.

— Защо си нарекъл хотела „Тайната градина“.

Харесваше му, когато тя му предоставяше такава благоприятна възможност.

— Не си ли спомняш, любов моя?

Тя примигна несигурно срещу него.

— Може би защото харесваш книгата на Франсис Ходжсън Бърнет?

— Не съм и чувал за нея.

— Не си чувал за „Тайната градина“? — Тя се хвана за главата театрално. — Чудесна книга. Разказва се за едно момиченце, лишено от обич, и момченце, което си мисли, че е сакато, а баща му е толкова смазан от смъртта на жена си, че не може да обича сина си… а тайната градина изцелява всички тях.

— Звучи… сантиментално. — Любезен начин да каже, че не вярва в подобни емоционални откровения.

— Не! Това е вдъхновяващо.

Не беше възможно да е толкова наивна, нали?