Внимавай в картинката

Бенджамин си пое остро въздух. Цветът се оттече от лицето му. Той направи гримаса и притисна сърцето си с ръка.

Девлин се облегна с доволен вид в стола си. Плановете му се развиваха точно както искаше.

Брадли Бенджамин беше познал внучката на Изабел.

Четиринадесет

— Имате ли екземпляр от „Тайната градина“? — Медоу се наведе през щанда към собственичката на книжарницата в Амелия шорс.

Госпожа Конъми, жена на средна възраст, набита, с мустачки и подозрително черна коса я погледна така, сякаш я беше обидила.

— Разбира се, че имам. Децата обичат да я четат през ваканцията. С твърди или с меки корици?

— С твърди. — Когато госпожа Конъми отиде да я донесе, Медоу се провикна: — Искам я за Девлин. — И без никакво притеснение го посочи.

Другите две клиентки, които тършуваха по рафтовете, се извиха да го погледнат. Едната му се усмихна подигравателно, а другата побърза да се обърне с гръб и тихо се засмя.

С едно-единствено изречение Медоу беше съсипала репутацията му на най-долният кучи син в Амелия шорс.

Госпожа Конъми домъкна един огромен том с нарисувано в импресионистичен стил момиченце от викторианската епоха и го подаде на Медоу, която го пое и изгука доволно.

Госпожа Конъми оправи черните си очила и го изгледа толкова критично, че му напомни за учителката му от първи клас.

— Знаете ли, господин Фицуилям, не е лошо да обмислите дали да не сложите във всяка стая на хотела си по един екземпляр.

— Да! Блестяща идея, госпожо Конъми. — Медоу се обърна към Девлин: — Ще е страхотно допълнение.

— На кого му пука? — Девлин стоеше със стоическа физиономия, скръстил ръце пред гърдите си.

— На всички онези жени, които са чели „Тайната градина“ в младостта си. — Медоу произнесе доверително към госпожа Конъми: — Съпругът ми не я е чел.

Книжарката изцъка с език.

— Толкова хубава история, а и всеки има какво да научи от нея. Искате ли да поръчам един екземпляр с твърди корици за хотела?

— Не мисля… — смотолеви Девлин.

— Не. Хората крадат кърпи, а камо ли една такава луксозна книга. Окото им няма да мигне. — Медоу се плъзна към щанда. — Нямате ли от изданието с меки корици?

— Разбира се, наистина добър избор, госпожо Фицуилям. — Госпожа Конъми одобри Медоу. Разбира се, че я одобри. Кой не го беше направил? — Колко екземпляра ви трябват?

— Да започнем с шейсет — реши Медоу.

— Имаме четирийсет и пет стаи — обади се Девлин.

— Да, но трябва да предвидим евентуални загуби по време на тържественото откриване — каза Медоу благоразумно. — Така че, госпожо Конъми, ще започнем с шейсет и ще ви се обадим, ако ни потрябват още.

— Чудесно. — Собственичката на книжарницата извади тефтера за поръчки и започна да пише. — Как ще платите?

— Девлин, дай й кредитната си карта — инструктира го Медоу.

Той не можеше да повярва, че прави такъв абсурден разход. Разход за сметка на холдинга. Но познаваше финансовата си директорка. Разпитваше за всяка касова бележка. И проклет да е, ако се опиташе да й обясни защо е поръчал шейсет екземпляра от някаква книга за малки момиченца. Докато ровеше в портфейла си, той попита госпожа Конъми:

— Не се ли страхувате от Брадли Бенджамин, че може да затвори книжарницата ви, задето правите бизнес с мен?

— Да не би той да ми плаща ипотеката върху магазина. Както и тази на сградата, в която се намира. — Госпожа Конъми скръсти ръце върху корема си и доволно се усмихна: — Аз я плащам.

Девлин внезапно изпита симпатия към жената.

— Я по-добре ги направете деветдесет екземпляра.

— Като свалим отстъпката за количество, това прави четиристотин и осемдесет долара, плюс данъка. Книгите ще ми бъдат доставени тук следващия четвъртък. Аз ще ви ги донеса — иска ми се да видя как е завършила реставрацията. — Тя взе картата на Девлин и я прокара през касовия четец. — Брадли Бенджамин е от хората, които мразят художествена литература и четат само вестници и списания за бизнес.

— Не разбирам подобно безрадостно отношение към живота — каза Медоу. — Но по-добре да не казваме нищо пренебрежително за господин Бенджамин. Току-що го откараха с линейка, получи сърдечна криза.

Госпожа Конъми не изглеждаше впечатлена.

— И преди е лежал в болницата. Винаги оцелява. Само добрите хора умират млади.

— Така изглежда понякога, нали? — За миг долната устна на Медоу потрепна.

Девлин забеляза… и се учуди.

Но тогава Медоу вирна брадичката си и се усмихна:

— Не забравяйте да маркирате и книгата с твърдите корици! Решила съм да я прочета на Девлин.

— Браво на вас! — Госпожа Конъми погледна право към Девлин с изпъкналите си кафяви очи, уголемени от дебелите стъкла на очилата. — Ще е много лошо, ако господин Фицуилям се превърне в такъв мърморко като Брадли Бенджамин, нали?

Девлин се намръщи, силно ядосан, и Медоу знаеше, че в този момент му се иска да й откъсне главата, но нямаше как. Пък и това, което искаше, беше толкова малко.

— Госпожо Конъми, мога ли да използвам тоалетната?

— Разбира се, скъпа. Минавате през въртящата се врата и после веднага надясно.

— Ще чакам в джипа — извика Девлин.

Бедният човек. Нямаше търпение да се махне оттук.