Внимавай в картинката

— Докато говореше по телефона със Сам, аз говорих със Скръби. — Това беше вярно. Беше говорила със Скръби — само че не за брака на Брадли Бенджамин.

— О, искаш да кажеш, че двамата сте обсъждали проникновено най-съкровените ми чувства?

— Не! — сопна му се тя. — Говорихме само за хора, които ни интересуват.

— Хубаво тогава.

Той не каза нищо друго, само намали, когато паважът отстъпи път на добре поддържан чакъл. Взе участъка плавно, после отново ускори, но не чак толкова, колкото преди.

Искаше й се да не се бе поддала на раздразнението. Защото се налагаше да узнае истинските му чувства. Винаги беше гледала на хората като на художествени произведения от стъкло — достатъчно здрави да си служиш с тях и да ги използваш, твърде деликатни, за да се счупят при силен удар, и разноцветни като стъклопис, който очарова погледа. Но докато повечето хора — и повечето стъклени предмети — пропускаха светлината през себе си, тя не можеше да съзре нищичко от сърцето и душата на Девлин през дима и огледалата, които беше вдигнал пред себе си.

А тя беше любопитно момиче. Обичаше хората. Обичаше да ги разпитва. Да слуша историите им. Ласкаеше се, че ги разбира… но се самозалъгваше, ако си въобразяваше, че любопитството й към Девлин е същото като любопитството й към останалите. Защото искаше да научи всичко за него. И беше много важно да разбере какво го беше направило толкова заядлив и скептичен.

— Тревожи ли те нещо? — Той й хвърли кос поглед. — Всъщност съм много разумен шофьор.

— Какво? — Той шофираше толкова уверено, че тя се отпусна на седалката и се загледа към океана. — Не, добре съм.

— Потропваш с крак.

— О! Нервен тик. Правя го, когато мисля. Защо не ми разкажеш за детството си. — Хитро. Много хитро.

Той се разсмя.

— Питах се колко време ще издържиш да не ме попиташ.

— И колко дълго издържах?

— Може би минута.

— Беше повече.

— Права си. — Той изчака малко. — Поне шейсет и пет секунди.

— Така е по-добре. Та значи… какво беше детството ти?

— Спокойно. Баба ми и дядо ми бяха разочаровани от мама, но не ни изхвърлиха на улицата. Живях при тях, докато навърших пет. По това време бях достатъчно голям, за да спуквам от бой по-големите си братовчеди, когато се подиграваха на мен и на майка ми. Наложи се да се изселим, за да не се изцапа с кръв ценния килим на баба ми в трапезарията, но по това време мама вече беше отворила студиото си за интериорен дизайн и го беше рекламирала в медиите. Посещавах скъпо училище — точно там се запознах с Четири — и не след дълго започнах и там да бия момчетата, някои от които ми бяха братовчеди.

— Какво им е на хората тук? — не се сдържа Медоу. — Не сме в петдесетте години на миналия век! Жените могат да си имат деца, без задължително да са сключили брак; всяко дете, създадено от бог, има право да живее.

— Ти си наивна. Хората винаги са обичали да шушукат, а децата винаги са жестоки към различните от тях. Това е вечен закон и никога няма да се промени. — Той звучеше толкова сигурен.

Как се беше случило така, че от момче, което налита на бой, се бе превърнал в мъж, недосегаем за истински емоции?

— Прибави към грешната човешка природа и това, че съм роден в Чарлстън… в старомодния Чарлстън. Както и това, че майка ми била убедена, че баща ми, Нейтън Менли, ще се разведе със съпругата си и ще се ожени за нея. Така че без колебание оглавила ротата от преследващи го дебютантки — и се впуснала в съревнованието с главата напред.

Медоу долови горчивата ирония в гласа му.

— Събери всички тези парченца — и получаваш рецепта за социални… — Той се поколеба.

— Катастрофи? — Тя се учуди, че й говори толкова искрено.

— Затруднения. За щастие на майка ми, талантът и амбициите й са й позволили да се издигне над бившите й съпернички, макар и не по традиционния начин — с богат съпруг и две социално признати деца. И ако трудностите са тези, които формират характера, значи имам достатъчно характер, за да наваксам липсата на такъв у Четири.

— Не мисля, че става по този начин. Мисля, че ще му се наложи сам да развие характер. А това, което ти трябва да развиеш, е… — Тя млъкна внезапно. Беше разсъждавала на глас, а всеки път, когато го правеше, си навличаше неприятности.

— Какво трябва да развия?

Търпение. Доброта. Вяра, но безусловна, че хората са добри по душа. Тя механично отговори:

— И така си идеален.

— Чудесно твърдение. Само че не го вярваш.

— Ти си точно такъв, какъвто би трябвало да бъдеш в този момент от живота си. — Виж я ти, знаеше точно какво да каже.

Той й хвърли язвителен поглед.

— Къде си се научила да дрънкаш подобни измишльотини?

— Не са измишльотини! — Тя вярваше в думите си. Бедата беше, че вечно искаше да поправя хората. Както майка й непрекъснато й повтаряше, Медоу може да коригира единствено себе си и това трябваше да е основната й задача, докато не постигнеше нирвана. Но беше толкова лесно да виждаш какво не е наред у другите и да им даваш добри съвети.

— Добре.