Внимавай в картинката

Пътят се отдалечи от океана, следвайки извита пътека в гората от кедри и обрасли с мъх дъбове. Той отби встрани. Обърна лице към нея и обгърна с ръка гърба на седалката й. Погледът му улови нейния.

— Споделих с теб много неща. А сега е твой ред — кога, скъпа моя забраванке, си била в раково отделение?

— Раково отделение? — повтори тя. — Какво те кара да мислиш, че съм била в раково отделение.

— Когато Брадли Бенджамин караше Четири да пуши пури, ти му се нахвърли така яростно, сякаш е сериен убиец. — Върху джипа падаше пъстра сянка и придаваше на лицето му лъжлива мекота.

Тя го погледна, хваната натясно между лъжата и истината. Трябваше ли да му каже?

Майка ми има рак, нуждае се от лечение, и ако не намеря за това четвърт милион долара, тя може би… — тя вероятно ще излезе от ремисия и ще умре.

Дали той щеше да разбере?

Може би щеше. Но дори и да намереше картината, той нямаше да й позволи да я вземе. Беше собственик на къщата и всичко в нея. Картината, ако още се намираше там, беше негова.

Какво беше казал Четири?

Млякото на човешката доброта се е пресякло във вените на Девлин.

Вярваше го. Беше чула как се държи със Сам, беше видяла раздразнението му към Четири, беше станала свидетелка на задоволството му, когато Брадли Бенджамин получи сърдечна криза. Не, не можеше да рискува да подложи на риск живота на майка си.

Девлин продължаваше да седи и да чака отговор.

Тя отклони очи.

— Спомням си някои неща. Знам първото си име. Знам също така, че не ми харесва да ме третираш като някоя от прислужничките си. Знам какво мисля за живота. Знам какво мисля за пушенето.

Той се облегна назад. Погледна я отвисоко, очите му бяха черни от разочарование.

— Но нямаш представа какво те е накарало да мислиш по този начин?

— Не.

— Така. — Ръката му се дръпна от седалката й. — Търпението ми се изчерпа, Медоу.

Сърцето й отекна силно в гърдите.

— Какво имаш предвид?

— Знаеш какво имам предвид. — Той се обърна напред, запали двигателя и потегли. Докато караше по тесните улици, гумите хвърляха камъчета, а тишината падаше като товар върху гузната душа на Медоу.

Може би трябваше да му се довери. Сърцето й подсказваше, че трябва. Страхът й беше този, който я възпираше.

— Девлин, слушай…

Тя не знаеше какво точно се кани да каже.

А после нямаше значение.

Той се опита да завие, но воланът блокира. Изруга. Наби спирачките. Ръцете му се опънаха, докато се бореше със завоя.

Нямаше да успеят да го вземат.

Петнадесет

Страх и адреналин препускаха през вените на Девлин. Воланът не искаше да помръдне — беше му погодил този номер точно в ключовия момент на завоя. Той натискаше спирачките и се бореше да запази контрола върху влажния чакълест път.

Канавката беше дълбока към трийсетина сантиметра и наводнена от снощния дъжд. Предните гуми хлътнаха в нея с пълна мощ. Плисна вода. Под тежестта на джипа пропукаха клони. Срещу тях се носеше масивът от кедрови дървета.

Блъснаха се челно в едно дърво.

Въздушните възглавници изтръгнаха волана от ръцете му.

Колата поднесе настрани. Страничните панели налетяха на друго дърво.

И те спряха.

Въздушните възглавници спаднаха. Топлото и успокояващо ухание на кедър — вече недотам топло и успокояващо — изпълни въздуха.

Във внезапно настъпилото бездействие и тишина той усещаше тътена на сърцето си в ушите. А може би чуваше сърцето на Медоу?

Тя стисна с ръце главата си.

По дяволите. Проклетото сътресение!

— Медоу, добре ли си?

Тя не отговори. Беше в съзнание, но не говореше. А ако Медоу не говореше, определено нещо не беше наред.

Той разкопча предпазния й колан.

— Имаш ли нещо счупено? Можеш ли да се движиш нормално? — Преди две минути й беше бесен. Днес на два пъти й бе дал възможността да му каже истината и тя я бе отхвърлила. Беше се смяла през целия ден заедно с други мъже, очаровайки ги.

И имаше нахалството да го гледа с предпазливост, сякаш той бе също толкова опасен и безмилостен като Брадли Бенджамин и групата му старчоци.

Глождеше го една мисъл — може би си приличаше с тях повече, отколкото му се искаше.

Но я пропъди от главата си, когато я чу да казва:

— Добре съм. — Тя се размърда, за да му покаже, но не махна ръка от главата си.

Той повдигна брадичката й и я погледна в очите. Бяха пълни със сълзи. Пълни с болка.

— Медоу, добре ли си? — Той произнесе бавно всяка дума.

— Нищо ми няма — увери го тя.

Да бе. Сигурно. Изглеждаше ужасно. Рижите й лунички изпъкваха с очебиен контраст на фона на бялата й кожа. Тя затвори очи, сякаш й костваше много усилия да ги държи отворени, и отпусна глава на облегалката.

Определено вече не й беше бесен.

— По дяволите! — Бяха изминали едва половината път от Амелия шорс до „Тайната градина“. Той извади мобилния си телефон и го погледна. Нямаше обхват. Бяха съвсем сами и нямаше към кого да се обърнат за помощ… Виеше му се свят.

Зададе се кола.

Той се пресегна към кутията, в която държеше пистолет — и се отпусна, когато Четири натисна клаксона на глупавото си MINI.