Внимавай в картинката

Сам се появи на вратата. Изглеждаше уморен — и двамата бяха работили без почивка от пет сутринта, опитвайки се да установят на какво се дължи внезапното спадане на налягането на водата в хотела.

Разбира се, и двамата бяха наясно кой стои зад този саботаж, но това никак не улесняваше нещата.

— Засега без успех, сър. Управителят на водната станция продължава да твърди, че не може да ангажира никого с проблема до следващата седмица. — Сам нервно прокара ръка през косата си.

— Знаеш къде живее. Изпрати някой до тях.

— Сега ли? — Премерена усмивка опъна устните на Сам.

— Точно сега. После си лягай. — След което произнесе с неприкрита горчивина: — Докато не измислим начин да вържем ръцете на Брадли Бенджамин, ще изскачат все нови и нови проблеми, а докато не се наспим, няма да измислим решение.

Девлин погледна към видеоекраните. Разтърка очи. Определено трябваше да си легне, защото започваше да халюцинира. Друго обяснение нямаше.

Стори му се, че вижда Медоу да тича по неосветения коридор пред спалнята им — и то по халат.

— Какво става, по дяволите? — Придърпа стола си към екрана.

Сам се присъедини към него.

— Радвам се да видя, че г-жа Фицуилям се чувства по-добре — каза той с безизразен тон.

Медоу се носеше безгрижно ту към някое стълбище, ту към парапет, ту завиваше по коридора, и то при положение, че и най-малкият удар по главата й можеше да предизвика онова, което твърдеше, че вече има — загуба на паметта.

Е, поне не търсеше разни картини.

— Между другото, детективът ми изпрати имейл. Проследява всички обаждания от стаята на г-жа Фицуилям, но до този момент е елиминирал само два номера. Повечето хора не вдигат телефона. Три от номерата винаги препращат към гласова поща. Детективът твърди, че идентифицирането на притежателите на телефонните постове е най-неблагодарната работа. Понякога хората не вдигали телефона, ако им звънят от неизвестен номер. А въпросите, които му се налагало да задава, обикновено стряскали хората. — Сам погледна към Девлин, без да крие напиращото любопитство в очите си.

Сам не бе придружавал Девлин по време на пътешествието му до Майорка. Не можеше да твърди със сигурност, че Медоу не му е съпруга. Но той знаеше най-добре от всеки друг как бе реагирал Девлин, когато я бе видял за пръв път и в какви проучвания се бе впуснал, за да разбере какъв е произходът й. Сам не вярваше, че те двамата са женени.

Но личният живот на Девлин не му влизаше в работата, точно както и липсата на такъв при Сам не влизаше в работата на Девлин.

Сам нямаше роднини, които да му досаждат, нямаше дом, в който да бърза да се върне, дори куче, което да опикава килима му. Той имаше усет към бизнеса, но не и желание да стартира свой собствен, и понякога Девлин се питаше дали не трябва да следи по-изкъсо Сам, защото някак не звучеше реално един толкова талантлив човек да няма поне едно провинение.

И въпреки всичко, Девлин бе назначил Сам, воден от безупречните му препоръки и докато не дойдеше денят, в който Сам не решеше да търси щастието си другаде, Девлин възнамеряваше да се възползва от уменията му, да му плаща цяло състояние и да му се доверява — или поне дотолкова, доколкото се доверяваше на всички останали.

— До къде са обажданията? — попита Девлин.

— Повечето са градски, но някои от тях са до Атланта. Калифорния. Уисконсин. Тексас. Вашингтон. Флорида. И Ню Йорк.

Девлин не сваляше поглед от нея.

— Умно момиче е.

— Да, сър — каза Сам, без ни най-малка промяна в интонацията.

Девлин извади богато украсения сребърен ключ от чекмеджето на бюрото и го пъхна в джоба си.

Медоу се запъти към задната врата. Отиваше навън.

— Ще се поразходя на чист въздух. — Той почти изтича от кабинета.

Надяваше се да я хване, преди да е излязла от къщата; вместо това обаче пристигна до задната врата точно когато тя я затваряше след себе си. Последва я на верандата.

След прехода му през мрачните коридори лунната светлина почти го заслепи. Тя превърна имението в черно-бял офорт. Сенките под дърветата сякаш се разсипваха по ливадата като тъмни монети и когато погледна нагоре, видя как пълният диск на луната се носи през черно море, обсипано със звезди.

Медоу тичаше по ливадата, а косата й бе единственият цвят в този черно-бял свят. Само дето не тичаше. По-скоро… подскачаше като ученичка, разперила ръце, сякаш искаше да прегърне нощта.

По дяволите. Лекарствата бяха помрачили разсъдъка й.

Но той знаеше, че това са глупости. Лекарствата нямаха нищо общо. Тя просто бе… побъркана.

Включи уоки-токито си.

— С г-жа Фицуилям ще сме в градината. Никой да не ни безпокои. Кажете и на втория охранителен екип да не идва насам.

— Да, сър. — Отново бе жената, говореше му някъде от двора. Не че имаше значение къде се намира — тя или който и да било друг — нали с Медоу щяха да са зад каменните стени на градината. Там щяха да са насаме.

Той изключи уоки-токито.

Медоу изчезна нейде зад възвишението и се отправи към плажа.

Той хукна след нея. Когато се изкачи на хълма, видя покритата й с халат фигура по криволичещата пътека, водеща към дюните на плажа.