Внимавай в картинката

— А сега ще се обадя на майка ми — Медоу отвори мобилния си телефон — и ще й кажа, че днес се прибирам вкъщи. Защото тя ме обича — гласът й натежа от сълзи — точно такава, каквато съм.

Тя набра номера и излезе от стаята.

Настъпи неловка тишина.

Девлин гледаше към тримата присъстващи.

Те гледаха него.

И в този миг разбра, че Медоу е права.

Той беше като майка си — непреклонен, неспособен да показва чувствата си и ненаучен да обича. Виждаше всичко през призмата на печалбата или загубата, но с Медоу този подход не проработи. Защото нямаше значение дали той е доминиращият в отношенията им — ако загубеше Медоу, губеше всичко.

Понечи да тръгне след нея.

— Нима ще се влачиш след това момиче? — Брадли Бенджамин прозвуча по мъжкарски, но в гласа му се долавяха обидени нотки.

Девлин спря и го погледна. Експонат номер едно.

Медоу беше права. Ако не престанеше да се тормози, щеше да се превърне в копие на баща си и да затъне в мрачни мисли за оскърбленията в детството си, вечно да се тревожи, че някой по някакъв начин ще се възползва от него точно сега, щеше да стане като Брадли Бенджамин — човек без истински приятели, човек без семейство… без любимата си.

Ей богу, Девлин нямаше да повтори грешките на Брадли.

— Дали ще се влача след това момиче? По корем. — Той се обърна и тръгна след Медоу.

— Истински триумф на любовта — изфъфли Осгууд.

— Млъквай, Хоп! — сряза го Брадли.

Девлин спря по средата на крачката си. Обърна се и погледна двамата мъже.

— Хоп?

— Хоп. Това е старият му прякор. Хопкинс. Х. Едуин Осгууд. — Брадли прозвуча нетърпеливо, сякаш това бе нещо, известно на всички.

И може би в този миг Девлин внезапно проумя, но до миналата нощ, когато чу историята на Четири за убиеца в сянка, истинското име на Осгууд не бе означавало нищо.

Разбира се, можеше и да е случайно съвпадение — макар Девлин да не вярваше в съвпадения. Той се фокусира върху Осгууд. Върху очилата му, боядисаната му коса, тексаската папийонка. Възможно ли беше? Възможно ли е всичко това да е дегизировка?

Осгууд се изправи. Пред очите на Девлин смешният, женствен подлизурко, който се мазнеше на Брадли, изчезна, и на негово място остана старец с остри кафяви очи, които го наблюдаваха студено.

Като борци на тепиха, Осгууд и Девлин заеха позиции.

— Вие никога не сте имали проблеми с парите — произнесе бавно Девлин, сякаш обмисляше думите си. — Имате възможност да научавате всичко, което става тук. Живеете сам в имението си… колекционирате ли предмети на изкуството, господин Хопкинс?

Грейс се приближи до Брадли.

— Имате ли представа за какво говори той?

Брадли местеше поглед от единия към другия. Очите му останаха за дълго върху Осгууд.

— Не. Обвиняваш ли го в нещо, Девлин?

Девлин и Осгууд не му обърнаха внимание.

Осгууд наклони глава.

— Интересувам се от най-различни неща, господин Фицуилям. — Той вече не фъфлеше. Всъщност, гласът му звучеше по съвсем различен начин.

— Нямам никакво съмнение. — Този дъртак беше претърсвал хотела за картината на Изабел. Този приятел на Брадли Бенджамин беше заплашвал да убие единствения син на Брадли, Четири. Този мъж, когото всъщност никой не познаваше, беше заповядал някой да удари Медоу и да я блъсне надолу по стъпалата. Девлин направи една широка крачка към Осгууд, сграбчи онази префърцунена папийонка и го вдигна във въздуха. — Би трябвало да те убия.

— Девлин! Той е възрастен човек! — Грейс се люшкаше между ужас и объркване. — Той е един от нас.

— Не, освен ако не си убийца, майко. А той съвсем не е толкова безпомощен, на колкото се прави. — Девлин свали очилата от лицето му и погледна през тях. Бяха със съвсем слаб диоптър. Хвърли ти. — Ами косата? — попита той. — С боя за обувки ли е намазана?

— Не бих направил нещо чак толкова нескопосано. — Осгууд погледна Девлин в очите, не изглеждаше уплашен, излъчваше само леко презрение. — Какво, ще ми извиеш врата ли? Защото ми е адски неудобно да стоя на пръсти.

Девлин дръпна ръката си.

— Не. Няма да те убия. — Той отиде до алармата на охранителната система и я натисна.

Осгууд разтърка шията си. Притисна ръка към устата си, остана така известно време, после прочисти гърлото си.

— Страхливец.

На вратата се появиха двама охранители.

— Предайте господин Хопкинс на полицията. — Девлин се поколеба, спомни си съмненията на Гейбриъл за някои от служителите му, спомни си също рапортите за голямото влияние на Хопкинс и сенчестото му минало. — Вдигна домашния телефон и набра Гейбриъл. Описа му с няколко думи ситуацията. Когато затвори, обяви на всички: — Гейбриъл ще се обади на полицията и на ФБР.

— Мислиш ли, че това е достатъчно, за да ме спре? — Господин Хопкинс му се подиграваше, но старчето изглеждаше малко бледо и потно.

Добре. Той беше притеснен.

— Осгууд. Какво ти става, по дяволите? — попита с недоумение Брадли. — Държиш се много странно.

Осгууд го погледна.

— Така ли?

— Звучиш особено. — Брадли огледа лицето му. Направи стъпка напред. — Мили боже. Кой си ти?