Внимавай в картинката

— Това ме кара да осъзная защо бебето ни идва точно сега. Ако мама се разболее отново, появата на едно внуче ще й даде нещо, за което да живее.

— Каква невероятно глупава причина да има човек бебе.

Думите, тонът му сякаш я зашлевиха през лицето. И все пак тя се опита да се държи весело.

— Прав си. Не съм си поставяла това за цел — никой от нас не е — но след като е станало, защо да не се възползваме и да не се радваме?

Той стана и се отдръпна от нея.

— Да се радваме? Че на света ще се роди дете с баща, който се появява от време на време и една вечно недоволна майка?

Явно това не беше тема, към която да се отнесеш със състрадателни думи и нежно докосване.

— Не съм недоволна, а ти нямаш причина да си баща, който се появява от време на време.

— О, нима? И къде ще живеем, така че да мога да бъда баща през цялото време… Натали Медоу Зарвас? — Очите му блестяха с мрачен триумф, когато изрече името й и го остави като горещ въглен между тях.

Беше наистина ядосан. На нея? На себе си? На тяхното бебе? Каквото и да беше, тя не харесваше тази му страна. Той се изпълни с ярост и стари, тъмни спомени.

А тя… тя се бореше с чувството за предателство.

— Откога знаеш името ми?

— Научих го в деня, когато майка ми дойде с онази стъклена купа. Осъзнах, че си специалист; после не беше нужно дълго проучване, за да разбера името ти и това къде живееш — което е проблемът в случая. — Той се наведе към нея. — Живеем на двете срещуположни крайбрежия. Освен ако нямаш някакво брилянтно решение, единият от нас трябва да си иде. Аз имам бизнес, който е съсредоточен тук. Ти имаш майка, която е смъртно болна и е там. Кой от нас мислиш ще е?

— Знаеш името ми. Знаел си го от седмици. — По някаква причина това я караше да се чувства така, сякаш й се е присмивал. — Излъга ме за… мен.

— На твое място не бих хвърлял обвинения наляво и надясно, Медоу, Натали или както ти харесва да ти викат. — Той се подиграваше със собствените й имена. — Има много причини да бъдеш упрекната.

— Знаеш какво работя. Знаеш за семейството ми. — Дишането й стана задъхано и тя усети, че дробовете й горят. Имаше проблем, голям проблем. Знаеше го, но се страхуваше да го погледне. Само че се налагаше.

— Знам възрастта ти, теглото ти, коефициентът ти на интелигентност.

— Знаел си за майка ми? — И това беше реалният проблем. Знаел е за майка й и въпреки това бе позволил този фарс да продължи.

Той вдигна брадичката си. Изгледа я високомерно.

— Знаел си. Знаеше, но не ми предложи помощ. Знаеше, че търся картината, която би платила сметките й за лекарства… и просто ме остави да обикалям и да гледам?

В очите й Девлин леко промени облика си. Той не беше вече мъжът, който танцуваше с нея на лунна светлина, който я дразнеше на вечеря, който я гледаше как яде сладоледа с глад, който нямаше нищо общо със сладоледа, а със самата нея. Беше станал жесток, безразличен, неотстъпчив в решимостта си да спечели.

Двамата стояха на дъската за шах и тя беше пешка.

Беше се страхувала от това, но си въобразяваше, че може да го промени, да го научи, че животът е нещо повече от печалба или загуба. Беше се влюбила в него; той беше бащата на детето й — но беше и чудовище.

Тя усети внезапно, че се отпуска на леглото. Пред очите й плуваше червена мъгла, а стомахът й се бунтуваше, но когато шумът в ушите й стихна, можа да го чуе да казва:

— Разбрах за майка ти едва вчера. Щях да ти предложа помощ, но не ми се удаде възможност. А после се случи това.

Тя се извърна. Не искаше да слуша оправданията му. Не искаше да го чува да говори за бебето им като за „това“.

Може би е бил наранен от бащината си незаинтересованост и майчината си студенина. Може би раната е била толкова дълбока, че го е превърнала в емоционален инвалид. Може би… може би Медоу бе направила най-лошия си избор за мъж.

— Виж, решението е ясно. — Той се отдалечи, но не много, и тя можеше да го чуе какво говори. — Ще се измъкнем и ще се оженим, без някой да разбере, че сме заченали това дете извънбрачно.

— Извънбрачно? — Прииска й се да се разсмее. После й се доплака. — Не мога да повярвам, че за теб е от значение такова маловажно нещо.

— Нямаше да мислиш, че е маловажно, ако ти беше прекарала детството си в бой с малките сополанковци, които те наричат „копеле“. — Той пусна чешмата. — Като се оженим, ще ти построя студио. Детето ще има дом с двама родители. — Гласът му се приближи. Той сложи една студена мокра кърпа на челото на Медоу и изправен над нея, произнесе: — Ще направим най-доброто от една лоша ситуация.

Тя стисна зъби да преодолее гаденето. Лицето й се зачерви; по челото й изби пот. Бореше се с напиращите сълзи.

— Няма да се омъжа за теб.

— Не ставай смешна.

— Бракът ми няма да е „правене на най-доброто от една лоша ситуация“.

— Може би се изразих неправилно.

— Може би. А може би го мислиш по начина, по който го каза.

— Медоу… — Той се опита да хване ръката й.

Тя се дръпна.

— Няма значение. Никога няма да се омъжа за теб. И не защото си незаконен, а защото слуховете, които се носят за теб, са верни. Ти наистина си негодник.

Тридесет и четири