Войнико, не питай!

Вече се бях предал и просто си седях, придържайки главата му. Той отново попита:

— Ейлин?

— След малко ще дойде.

Когато луната изгря достатъчно високо, за да изпрати сребристата си светлина през тесните пролуки между листата и аз можех отново да видя лицето му, той вече беше мъртъв.

ЧЕТИРИНАДЕСЕТА ГЛАВА

Намериха ме при изгрев слънце, но не войници на Сдружението, а касидианци. Кейси Грим беше отстъпил на южния фланг на фронта, преди да се реализира замисълът на Брайт да атакува и помете вражеската отбрана от улиците на Кестълмейн. Кейси беше отгатнал този ход и предвидливо бе оттеглил основните си сили от южния фланг, като изпрати танковете и пехотата си на север, където се намирахме аз и Дейв.

В резултат на тези маневри линията на фронта се бе завъртяла около центъра си, който се намираше горе-долу там, където видях дорсаеца за пръв път. На следващата сутрин касидианците се разгънаха и проведоха настъпление, като по този начин се оказаха в тила на същите тези сили на Сдружението, които мислеха, че голяма част от противниците им е обградена и унищожена в града.

Кестълмейн, предназначен да стане камъкът, върху който да бъдат размазани касидианските сили, се превърна в лобно място за фанатиците от Сдружението. Воините с черни униформи се сражаваха с обичайната си злоба и безгрижие за живота си, обаче бяха попаднали на заградителния огън от звуковите оръдия на Кейси и свежите подкрепления, прииждащи постоянно в тила им. В края на краищата щабът на войските на Сдружението предпочете да не губи повече боеспособни подразделения и се предаде. И така гражданската война между Северния и Южния Раздел на Нова Земя приключи с победа на касидианските сили.

Само че мен това изобщо не ме интересуваше. Опиянен от болкоуспокояващите лекарства, едва си спомнях как ме заведоха в болницата на Блаувейн. Състоянието на раната ми се бе влошило поради липсата на първа помощ. Не знам подробности, но независимо от усилията на лекарите коляното ми не се движеше нормално. Обясниха ми, че единственият изход е да легна под ножа и да ми сложат ново, изкуствено коляно. Но не ме съветваха да го правя. Истинската плът и кръв все още са за предпочитане пред всичко, направено от човешката ръка.

Повече ме вълнуваше друго — бяха пленили сержанта, който устрои клането пред очите ми. И както сам предсказа, беше разстрелян от наказателния взвод в съответствие с Кодекса на наемника, който третира отношението към военнопленниците.

Разбира се, неговата екзекуция не промени с нищо историята. Това, което той написа върху Дейв и останалите касидианци с иглопушката си, не би могло да бъде забравено нито от мен, нито от другите хора. Оттогава нещо в мен се пречупи.

Приличах на строшена част от часовник, която не му пречи да работи, но безцелно се мотае в корпуса му и всеки може да я чуе да дрънка, ако го разклати. Бях сломен отвътре. Дори добрите отзиви за работата ми от Агенцията за междузвездни новини и приемането ми за пълноправен член на гилдията не можеха да излекуват наранената ми душа. Но благодарение на богатството и могъществото на гилдията сега, като неин пълноправен член, имах достъп до неща, които можеха да си позволят само няколко частни организации. Изпратиха ме при магьосниците по духовно лечение на Кълтис — по-голямата от двете планети на Екзотика.

На Кълтис ми обещаха бързо излекуване, ако успеят да изнамерят начин да се лекувам сам. И то не защото нямаха власт (макар че не съм сигурен дали разбираха колко са ограничени, особено що се отнася до възможностите им за въздейстивие точно върху мен), а защото философията им забраняваше да използват сила за оказване на натиск върху психиката на човека, така както не им разрешаваше да влияят върху желанията на индивида. Можеха само да се опитат да ме накарат да тръгна по пътя, който според тях е правилен.

Инструментът за въздействие, който бяха избрали, наистина беше мощен — Лайза Кант.

— Ама ти не си психиатър! — поразен извиках аз, когато за пръв път се появи при мен на Кълтис. Лежах отпуснат в басейна и се наслаждавах на слънчевите лъчи, когато тя неочаквано изникна над мен. На въпроса ми отговори, че Падма я е препоръчал като единствения човек, способен да възстанови емоционалното ми равновесие.

— А и откъде можеш да знаеш каква съм аз? — рязко попита тя, но не с онзи хладен тон на екзотианка, с който говореше обикновено. — Минаха повече от пет години, откакто те срещнах за пръв път в Последната Енциклопедия, а през това време натрупах достатъчно опит!

Лежах, мигах на парцали и я гледах. Бавно, едва-едва нещо в мен се пробуди за нов живот и започна да тиктака и да се движи. Изправих се. Аз, който умеех така да подбирам думите си, че да карам хората да играят по свирката ми, зададох най-тъпия въпрос в живота си:

— Значи наистина си психиатър?

— И да, и не — тихо отвърна тя и неочаквано се усмихна. — Пък и ти нямаш нужда от психиатър.