Войнико, не питай!

Защото самата тя е строила свои въздушни кули още преди да се запознаем. Не й трябваше моята помощ, за да стигне до вълшебната страна — тя е била там много пъти, носена от силните си криле. Сякаш бяхме създадени един за друг. Нищо, че замъците ни се различаваха.

Точно тази разлика ме спря, когато дойде време да изляза от екзотианската си хралупа. Исках да й разкрия любовта си, но тя каза:

— Не, Тим. Още не.

Това „още не“ би могло да означава „не в тази минута“ или „не днес“. Но като видях как се промени изражението на лицето й и как се стараеше да избегне погледа ми, внезапно разбрах. Между нас стоеше нещо. Умът ми веднага ми подсказа името му:

— Енциклопедията! Все още искаш да се върна и да работя по Проекта — внимателно я погледнах и допълних: — Добре. Помоли ме още веднъж.

— Не — тихо каза тя и поклати глава. — Още преди да те намеря на онова празненство в чест на Донал Грим, Падма ми каза, че никога няма да дойдеш само защото аз те моля. Тогава не му повярвах. Сега разбрах, че е бил прав — обърна се и ме погледна право в очите. — Дори ако сега те помоля и ти дам пет секунди за размисъл, пак ще кажеш не.

Бяхме седнали на ръба на басейна и се къпехме в слънчевите лъчи. Гледаше ме някак тъжно. Зад нея имаше храст с огромни жълти рози, чийто отблясък озаряваше лицето й.

— Не е ли така, Тим?

Отворих уста да й отговоря, но я затворих, без да кажа нищо. Защото като каменна десница на небесно божество върху мен се стовари всичко, което бяха изсекли в душата ми чичо Матиас и онзи сержант от Сдружението, който уби Дейв.

Вратата между мен и Лайза се затвори и този звук отекна в дълбините на душата ми.

— Така е — стараех се гласът ми да звучи безстрастно. — Права си. Щях да ти откажа.

Погледнах към нея. Струваше ми се, че седи сред остатъците от общата ни мечта. Сетих се за нещо.

— Когато дойде за пръв път тук — започнах аз бавно, но безпощадно, защото тя отново се бе превърнала почти във враг, — спомена нещо за Падма и за това, че ти си едната от двете врати, чрез които може да се стигне до мен. Тогава не те попитах, но коя е втората?

— И сега нямаш търпение да разбереш, нали? Добре тогава, ще те попитам нещо.

Замълча, взе едно паднало листо от розовия храст, хвърли го в неподвижната вода на басейна и то заплува като мъничка, крехка лодка.

— Обади ли се на сестра си, Тим?

Думите й ме удариха право в сърцето. Ейлин и Дейв… Смъртта на Дейв, след като бях обещал на сестра си да го опазя жив… Всичко това ме извади от равновесие. Открих, че без да съзнавам, съм скочил на крака и по челото ми е избила хладна пот.

Мислех да се оправдая, че не съм имал начин да се обадя. Но гласът ми отказа да се подчинява. Гърлото ми беше свито и аз мълчах, застанал сам срещу лицето на собствената си страхлива душа.

— Те са й съобщили — развиках се аз на Лайза, която продължаваше да седи и да ме гледа отдолу нагоре. — Касидианското командване е било длъжно да й съобщи. Впрочем какво значение има… Да не би да мислиш, че тя не знае какво се случи с Дейв?

Лайза не отговори. Просто седеше и ме гледаше. Разбрах, че нищо повече няма да ми каже. Точно както не биха казали и екзотианците, които са я обучавали почти от ембрионална възраст.

Нямаше нужда от думи. В мен отново се пробуди Дяволът. Стоеше и се хилеше от другата страна на река, пълна с нажежени въглени. Приканваше ме да отида при него и да си премерим силите. Нито човек, нито дявол ми е отправял предизвикателство, което да не приема.

Обърнах гръб на Лайза и се отдалечих.

ПЕТНАДЕСЕТА ГЛАВА

Като пълноправен член на гилдията вече не се налагаше да давам отчет защо предприемам това или онова пътуване, за да ми отпуснат пари. При търговията между планетите вместо валута се използваха знанията и уменията на хората, които се разменяха като вещи. По същия начин можеше да се използва и информацията, която опитните сътрудници на Агенцията събираха и разпространяваха и която беше не по-малко необходима на отделните планети. Така че гилдията не беше бедна. Около двеста нейни пълноправни членове имаха достатъчно средства на всеки от четиринадесетте свята, на които биха могли да завидят доста президенти на планети.

В моя случай най-любопитното беше, че парите като такива престанаха да имат значение за мен. Тази част от разума ми, която преди беше ангажирана с всичко, свързано с печеленето на средства за съществуване, сега беше празна. Но много скоро, по време на полета от Кълтис към Касида, там се настаниха спомените за Ейлин.

Никога не съм предполагал, че е заемала толкова важно място в живота ми още докато родителите ни бяха живи, а и след трагичната им гибел. Но сега, докато корабът правеше времеви скокове между звездите, тези мигове и сцени преминаваха пред мисления ми взор, а аз седях отпуснат и самотен в първокласната си каюта. Нямах настроение да отида в салона и да си потърся компания.