Войнико, не питай!

Спомените не бяха кой знае какви — мислех за подаръците за рождените ми дни и по други поводи, за подкрепата, която ми оказваше, когато трябваше да превъзмогвам непоносимия натиск на Матиас. Сега можех да преценя, че това не са били най-щастливите мигове в живота й — напротив, били са моменти на самота и печал, но тогава не съм го разбирал, потопен в собственото си нещастие. Внезапно си спомних, че тя често не обръщаше внимание на проблемите си, за да ми помогне, ала не се сещах за нито един случай, когато аз съм пренебрегвал своите, за да помогна на нея.

И докато потъвах все по-дълбоко в спомените си, вътрешностите ми се заплитаха в хладния възел на вината и нещастието. Опитах се между една серия времеви скокове да удавя това чувство в алкохол, обаче открих, че не усещам нито вкуса, нито въздействието му.

В такова настроение пристигнах на Касида.

По-малка и по-бедна от съседния Нютон, с който споделяше планетна система от дванадесет небесни тела, Касида нямаше академична връзка с него и затова притокът на учени и математици към нея бе доста незначителен. Те бяха направили от по-рано колонизирания Нютон богат свят. Кацнах на космодрума близо до столицата Моуро, след това се добрах до Албан — университетското градче, спонсорирано от Нютон. Там Дейв изучаваше механиката на времевите скокове и работеха заедно с Ейлин.

Всъщност Албан представляваше човешки мравуняк, а не град. Беше разположен на най-различни нива. И то не поради липса на достатъчно територия, а защото основната му част бе изградена с предоставен от Нютон кредит. За да гълтат по-малко средства, всички сгради бяха компактно построени върху възможно най-малка площ.

Още с пристигането си взех една карта и я настроих на адреса на Ейлин. Тя ми го беше написала в единственото писмо, което получих от нея сутринта, преди Дейв да загине. Ако следвах указанията, трябваше да мина през дълга серия хоризонтални и вертикални галерии и тунели и накрая да стигна до жилищен комплекс на нивото на земята. Не беше най-удобният, но за сметка на това пък бе най-краткият път.

Когато тръгнах по необходимия ми коридор, за пръв път ме връхлетяха истинските емоции, които не ми даваха да мисля за Ейлин, преди Лайза да ми обърне внимание върху тях. Сцената на горската полянка изникна в съзнанието ми толкова ясно, сякаш беше цветен кошмар. Страхът и яростта избухнаха в мен.

За известно време забавих ход, почти спрях. След това инерцията, акумулирана в мен по време на дългия полет, ме отведе до вратата и натиснах звънеца.

Мина една безкрайна секунда, след което вратата отвори жена на средна възраст. Бях потресен, защото това не беше сестра ми.

— Ейлин? — едва успях да продумам. — Искам да кажа — мисис Ейлин Хол? Няма ли я? — сетих се, че тази жена не би могла да ме познава, затова се представих: — Аз съм брат й. От Земята. Казвам се Тим Олин, журналист.

Разбира се, бях облечен с плаща и нахлупил баретата, което само по себе си беше достатъчен опознавателен знак. Само че тогава не се сетих за тази подробност. Спомням си как жената леко се обърка. Явно не беше виждала жив член на гилдията.

— Ами тя се премести — осведоми ме домакинята. — Жилището й се стори прекалено голямо за сама жена. Сега живее няколко нива по-надолу в северна посока.

Влезе вътре. Чух я да разговаря с мъжа си, след малко се върна с един лист.

— Ето адреса — бе леко задъхана. — Записах го, за да ви го дам, в случай че се обадите. Трябва да минете по този коридор… О, виждам, че имате карта. Настройте я и тръгвайте, не е далеч.

— Благодаря ви.

— Няма защо. Доволни сме, че… Е, не смея да ви задържам — каза тя вече зад гърба ми, защото се обърнах и си тръгнах. — Радвам се, че ви помогнах. Довиждане.

— Довиждане — промърморих разсеяно и продължих по коридора, като по пътя настройвах картата. Стигнах доста под земното равнище, когато най-сетне се изправих пред вратата, която търсех.

Този път се наложи да чакам повече. Но когато вратата се отвори, видях сестра си.

— Тим — произнесе тя. Беше си същата. Не забелязах никакви промени или признаци на дълбока скръб и внезапно надеждата ми се пробуди. Само че тя продължаваше да стои и нищо да не ми казва и надеждата си отиде също толкова бързо, колкото се бе появила. Нищо не ми оставаше, освен да чакам, затова стоях и чаках.

— Влез — най-сетне произнесе тя със същия тон и се отмести. Минах покрай нея. Вратата плавно се затвори зад мен.

Огледах се и за миг останах шокиран от видяното. Стаята беше сива и не по-голяма от каютата, в която пътувах насам.

— Защо живееш тук? — избухнах аз.

Изгледа ме равнодушно и отвърна с безразличен глас:

— По-евтино е.

— Няма нужда да пестиш пари! Нали оправих наследството ти от Матиас — уредих един касидианец, работещ на Земята, да ти преведе парите чрез неговото семейство, което е останало тук. Да не би да имаш неприятности? — Честно казано, не се бях сетил за тази възможност. — Дадоха ли ти парите?

— Да — спокойно рече тя. — Но съществува и семейството на Дейв, за което трябва да се грижа.

— Семейството на Дейв ли?