Войнико, не питай!

В момента, в който тя произнесе тези думи, сякаш се събудих и разбрах, че точно така мисля и аз, но объркан и страдащ, бях позволил на гилдията да наложи вижданията си и да ме изпрати тук. В съзнанието ми се раздвижиха и най-крехките механизми и отново можех да разбирам действителността.

Щом знаеше и това, какво не знаеше?

В мисловната ми цитадела, която бях градил през последните пет години, зазвучаха тревожни сигнали, бранителите й заеха местата си.

— Може и да си права. — Внезапно застанах нащрек, но продължих с усмивка: — Защо не седнем да поговорим?

— Защо не?

Седнахме и заговорихме. Отначало плямпахме глупости, а аз внимателно я разглеждах. Докато разговаряхме, чувствах някакво странно ехо — не мога да го опиша по друг начин. Всичко, което казваше, всеки жест и движение сякаш бяха пълни с особен смисъл за мен — смисъл, който не можех точно да разбера.

След известно време внимателно я попитах:

— Защо Падма е решил, че ще успееш? Имам предвид твоето идване дотук да ме видиш.

— Не просто да те видя, а да поработя с теб — поправи ме тя.

Не бе облечена в обичайните си екзотиански дрехи, а носеше обикновена рокля за разходки. Беше гримирана повече от всякога. Внезапно ми хвърли бърз поглед — предизвикателен и остър като копие.

— Защото мисли, че аз съм едната от двете врати, чрез които все още може да се стигне до теб, Тим.

Погледът и думите й ме разтърсиха. Ако не беше странното ехо, която витаеше около нея, щях да направя грешното предположение, че по този начин ме приканва. Само че тук се криеше нещо доста по-важно.

Бих могъл веднага да я попитам какво точно има предвид. Но бях предпазлив, защото се бях събудил от летаргията. Смених темата на разговора — мисля, че я поканих да поплуваме заедно или нещо от този род — и се върнах към нея чак след няколко дни.

Дотогава се бях съвзел напълно и внимателно се ослушвах откъде се носи ехото. Стараех се да разбера какво се опитват да направят с мен чрез методите, прилагани тук. Явно обработваха подсъзнанието ми — и то доста изкусно, — като не ме караха да вървя в тази или онази посока, а ми предлагаха отново да поема управлението над себе си. Всичко — къщата, в която живеех, атмосферните условия, стените, мебелите, формите им бяха подбрани така, че да въздействат на подсъзнанието ми и да ме карат да живея, при това да живея активно, пълнокръвно, с радост. Къщата не беше просто приятна — тя излъчваше радост и ме стимулираше.

А Лайза бе неразделна част от нея.

Забелязах, че докато постепенно излизах от депресията, се променяха не само формите и цветовете на мебелите, а и темите за разговор, които избираше, гласът й, смехът й. Всичко беше с цел максимално да се поощряват моите променящи се и развиващи се чувства. Не мисля, че на Лайза й беше ясно как всъщност всичко това оказва необходимия ефект. За да го разбере, тя трябваше да е родена на Екзотика. Но схващаше — съзнателно или подсъзнателно — собствената си роля и я играеше.

Това обаче не ме интересуваше. Докато се лекувах, започнах безвъзвратно да се влюбвам в нея.

Никога не ми е било трудно да си намеря жена от момента, в който се измъкнах от дома на Матиас и започнах да усещам силата и могъществото на своя ум и своето тяло. Момичетата бяха хубави и доста често изпитвах към тях и по-силни чувства. Но преди Лайза всички — и красивите, и грозните — бяха без всякакво значение за мен. Сякаш ловях славеи, които носех в дома си само за да открия на следващата сутрин, че са се превърнали в обикновени врабчета и прекрасната им песен вече е само едно тривиално чикчирикане.

По-късно разбрах, че съм се заблуждавал — били са славеи само в съзнанието ми. Някои черти на лицата им — или може би не само това — ме караха да ги оприличавам на излитащи ракети. Въображението ми работеше на пълни обороти и успявах със силата на думите си да ги заведа там, където имаше много светлина, въздух, зелена трева и буйни планински потоци. Строях им светли словесни замъци, пълни с обещания и красота.

Моят замък винаги им харесваше и те с удоволствие се пренасяха там на крилете на въображението ми, а на мен ми се струваше, че летим заедно. На другия ден осъзнавах факта, че светлината е угаснала, а песента е станала фалшива. Защото те не вярваха наистина в моя замък. Беше хубаво да се мечтае, без да се опитваме да превръщаме мечтата в най-обикновени камъни, дървета, стъкла и керемиди. Когато работата стигаше до реалните неща, моят замък се възприемаше като брътвеж на умопобъркан. Бях длъжен да забравя за него в името на някакъв нормален дом. Може би нещо като пенобетонното жилище на чичо ми — с практични видеоекрани вместо прозорци, с икономични, плоски покриви вместо високи кули, с остъклени балкони вместо открити тераси.

Затова се разделяхме.

Но Лайза, за разлика от останалите, не ме заряза и в крайна сметка се влюбих в нея. Сама, по собствена воля, тя продължаваше да лети на крилете на мечтите ми. Тогава за пръв път разбрах защо е по-различна от другите и никога няма да стане като тях.