Войнико, не питай!

Странната промяна в атмосферата се засили. Разбрах, че твърде много съм форсирал събитията. Седях и разговарях с него като с обикновен човек, а забравих, че той представлява и нещо друго. Сега пък започнах да забравям, че е човек, а мислех за него като за дорсаец.

Не промени нито тона на гласа си, нито позата, в която седеше, но им се стори, че се отдалечи от мен — застана на високо разположена, хладна и камениста земя, където бих могъл да отида само на собствен риск.

Помнех какво се разправяше за народа му от малката, покрита с гори планета. Казваха, че ако дорсайците решат да приберат всичките си воини, пръснати по другите планети, и след това им бъде отправено предизвикателство, дори обединените сили на всички светове не биха могли да им се противопоставят. По-рано не вярвах на тези приказки. Честно казано, никога не се бях замислял. Сега обаче седях и просто чувствах какво става в стаята. Внезапно осъзнах, че всичко е вярно. Усещах го с кожата си — като леден вятър, който брули лицето ми. Наистина беше вярно. Чак сега Грим отговори на въпроса ми:

— Защото всички подобни неща бяха забранени със специална алинея във втория Кодекс на наемника.

Съвсем неочаквано се усмихна и цялото напрежение в стаята се стопи. Отдъхнах си.

— Ще имате ли нещо напротив да хапнем заедно в офицерския стол? — попита той и остави празната си чаша.

Съгласих се да вечеряме заедно. Храната беше много вкусна. Настояваха да остана да преспя при тях, но чувствах, че нещо ме тегли обратно в мрачния лагер край Джоузефтаун. Всичко, което ме очакваше там, криеше тъжното удоволствие да живея сред враговете си.

Върнах се. Беше около единадесет часът вечерта, когато минах през портала. Точно в този момент от щаба излезе някакъв човек. Дворът беше осветен само с няколко лампи, закачени по стените, чиято светлина се разливаше по мокрия асфалт. В първия момент не можех да различа кой е човекът, но после разпознах Джеймтън. Щеше да мине покрай аероколата, аз го изпреварих и тръгнах срещу него. Спря едва когато застанах отпреде му.

— Мистър Олин — произнесе той напълно спокойно. В тъмното не можех да различа изражението на лицето му.

— Бих искал да ви задам един въпрос — усмихнах му се аз.

— Мисля, че е доста късно за въпроси.

— О, няма да ни отнеме много време — опитах се да видя физиономията му, но тъмнината правеше това почти невъзможно. — Бях в лагера на Екзотика. Командващият им е дорсаец, нали знаете?

— Да — едва различих устните му да помръдват.

— Поговорих си с него и възникна въпрос, който бих искал да задам и на вас. Заповядвали ли сте някога на хората си да разстрелват военнопленници?

— Убийството и гаврата с военнопленници е забранено със специална алинея във втория Кодекс на наемника — безстрастно произнесе той.

— Но вие не сте наемници, нали? Представлявате местни войски и служите на собствената си Истинска църква и своите Старейшини.

— Мистър Олин — каза той, докато продължавах безуспешните си опити да видя какво е изписано на лицето му. Струваше ми се, че думите му бавно се точат из въздуха, а гласът му си остана все така спокоен. — Моят Господ ме е направил свой слуга и пълководец. В нито една от двете задачи няма да Го подведа.

След тези думи се обърна. Лицето му продължаваше да бъде скрито в тъмнината, когато ми кимна, мина покрай мен и се отдалечи.

Върнах се в стаята си самотен, съблякох се и легнах в тясното твърдо легло. Навън най-после спря да вали. На прозореца нямаше щори и можех да видя няколкото звезди, пробили облаците.

Лежах и си мислех за работата, която трябваше да свърша на следващия ден. Срещата с Падма ме бе извадила от равновесие. Не знам защо бях забравил, че изчисленията му за поведението на човешките маси могат да се отнасят и лично за мен. Затова когато ми го напомни, бях потресен. Трябваше да разбера повече за тази наука, онтогенетиката — например какво знае и какво може да предсказва. Ако се наложеше, бях готов да се обърна към самия Падма. Но отначало трябваше да започна с общодостъпните източници.

Нали на никого няма да хрумне фантастичната мисъл, че един-единствен човек като мен е в състояние да унищожи култура, включваща в себе си населението на две планети! На никого с изключение на Падма, защото той се осланяше на изчисленията си. А те показваха, че Хармония и Асоциация са пред избор, от който зависеше дали техният начин на живот има право на съществуване. И най-дребното камъче можеше да обърне колата. Премислих още веднъж плана си, разглеждайки с любов всеки детайл.

Сред звездите духаше вятърът на промените.

Преди четиристотин години всички сме били жители на Земята — добрата стара Земя, планетата-майка, която беше мой и на народа ми роден дом.