Войнико, не питай!

По-късно, с преселването си на новите планети, човешката раса се „нацепила“, ако използвам екзотианския термин. Малките частички и психологически типове се обособили или се присъединили към други, с които си приличат, като постепенно този процес се задълбочавал. Най-после се получили десетина човешки типа — воините от Дорсай, философите от Екзотика, учените от Нютон, Касида и Венера и така нататък.

Изолацията довела до образуването на някои доста специфични типове. Последвалото разрастващо се общуване между вече укрепналите млади светове и нарасналата мощ на технологията дали нов тласък на тясната специализация. Търговията между планетите се превърнала в търговия с учени и специалисти. Един генерал от Дорсай струвал колкото психиатър от Екзотика. Журналист като мен можел да се смени за конструктор на космически кораби от Касида. И така продължавало през последните сто години.

Но сега световете станаха по-близки. Икономиката правеше от расата единна сплав. Тогава започна борба между планетите за получаване на по-голямо парче от тази сплав, като се стараеха да запазят колкото се може по-дълго начина на живот, който са свикнали да водят.

Явно се налагаше да се направи компромис. Яростната, непримирима религия на Сдружението обаче забраняваше компромисите и по този начин си създаде много врагове. На повечето планети общественото мнение беше открито настроено против Сдружението. Ако Екзотика успееше да го дискредитира, да го смаже в тази кампания, едва ли Старейшините ще могат да продават войниците си отсега нататък. Ще изгубят целия си търговски баланс по договорите, позволяващ им да наемат обучени на други планети специалисти, чрез които поддържаха двете си бедни на естествени ресурси планети. И ще умрат.

Както умря младият Дейв — бавно и на тъмно.

При тези мисли в главата ми отново нахлуха спомените.

Бяха ни пленили около обед. Когато се появи сержантът и заповяда на войниците да се придвижат, слънцето вече залязваше.

Спомних си как след като всичко свърши и те си тръгнаха, запълзях към телата на разстреляните. Намерих Дейв, беше още жив, но ранен смъртоносно, а аз не можех да спра кръвотечението.

После ми казаха, че и това не би помогнало. Но тогава се опитвах. Когато в края на краищата се предадох, беше станало съвсем тъмно. Държах го в ръцете си и не знаех, че е умрял, докато тялото му не започна да се вкочанясва. Точно в този момент започнах да се превръщам в това, което чичо ми винаги се е опитвал да направи от мен. Почувствах, че умирам вътрешно. Дейв и Ейлин бяха моето семейство — единственото, което исках да запазя. Но вместо това можех само да седя там, в тъмното, да стискам тялото му и да слушам как капките кръв се процеждат през дрехите му и бавно падат върху покритата с листа почва.

А сега лежах на кушетката в лагера на Сдружението и не можех да заспя от спомените, нахлули в съзнанието ми. След известно време чух маршируващи войници строяваха се на двора за службата в полунощ.

Лежах по гръб и ги слушах. Стъпките им утихнаха. Единственият прозорец на стаята се намираше вляво от леглото, високо над него. Не беше затворен. Нощният въздух и звуците, които той носеше, безпрепятствено навлизаха в стаичката заедно с мъглявата светлина от фенерите на двора. Тя образуваше блед квадрат на отсрещната стена. Бях се втренчил в него и слушах службата отвън. Офицерът, който я водеше, започна с молитвата, след това запяха бойния си химн. Този път го чух отначало докрай.

Войнико, не питай — и всеки ден,щом знамето те води в бой,от вражи легиони обграден,ти стреляй — ала изстрели не брой.Слава, чест, хвалебствия, блага — това е само суета.

Без да питаш, отплати се със дела,остави плътта човешка по пръстта.Кръв и мъка, болки безброй — такава е съдбата, щеш не щеш.Но вдигни ти меча свой,щастлив във боя да умреш.И тогава ние, Избраните,

пред Трона Господен ще се явим.Покръстени с кървящите си рани,ще се свържем завинаги с Него — сами!

След това излязоха от двора и отидоха да спят в леглата си, които не се различаваха от моето.

Лежах и слушах тишината, възцарила се навън, както и равномерния шум на дъжда. Капките падаха бавно, ритмично, една след друга, без край…

ДВАДЕСЕТ И ПЕТА ГЛАВА

От деня след моето пристигане престана да вали. Почвата постепенно съхнеше и съвсем скоро щеше да издържа тежестта на бронетехниката. За всички беше ясно, че тогава ще започне пролетното настъпление на войските на Екзотика. През това време и двете враждуващи сили провеждаха интензивни учения.