Войнико, не питай!

През следващите няколко седмици бях погълнат от журналистическа дейност. Пишех статии и къси репортажи за войниците и местните жители. Налагаше се да изпращам материали и затова си вършех работата. Кореспондентът е добър, ако има връзки, и аз си ги създавах навсякъде, освен с войниците на Сдружението. Те се държаха настрана, макар че проведох разговори с доста от тях. Не проявяваха признаци на страх или съмнения.

Бях чувал, че много от тях са слабо обучени, защото самоубийствената тактика на техните офицери налага редиците им постоянно да се попълват с новобранци. Но тук се намираха остатъците от окупационни войски, шест пъти по-големи от сегашната им численост. Всички бяха ветерани, нищо, че повечето от тях не бяха навършили и двадесет години. Рядко сред сержантите и по-често сред младите офицери забелязвах подобни на онзи сержант, който разстреля пленниците на Нова Земя. Тук такива хора изглеждаха като бесни вълци, попаднали сред вежливи, отлично обучени млади кучета, току-що отбити от майките им. Блазнеше ме мисълта, че ще успея да унищожа само тях.

Борех се с тази мисъл, като си напомнях, че Александър Македонски е командвал наказателни отряди против планинските племена и е убивал пленените в Пела, столицата на Македония, когато е бил на шестнадесет години. Въпреки това войниците на Сдружението ми се струваха прекалено млади. Не ми се искаше да ги сравнявам с възрастните, опитни наемници на Кейси Грим, защото Екзотика, спазвайки принципите си, никога не наемаше нито новобранци, нито войници, който носят униформа против волята си.

Между другото за Синия фронт не се чуваше нищо. Към края на втората седмица вече имах собствени връзки в Ню Сан Маркос и в началото на третата разбрах, че бижутерийният магазин на Уолъс стрийт е пуснал капаците и е изнесъл стоката си някъде другаде или окончателно е бил затворен. Това беше всичко, което исках да знам.

През следвщите няколко дни постоянно се въртях около Джеймтън Блек и към края на седмицата бдението ми се увенча с успех.

В петък към десет часа вечерта се разхождах около сградата, където се намираше стаята ми, и когато минавах покрай стената, върху която се разхождаха часовите, видях трима цивилни да прекосяват двора и да влизат в щаба на Джеймтън. По лицата им ясно личеше, че са членове на Синия фронт.

Прекараха вътре малко повече от един час. Когато си отидоха, се прибрах в стаята и си легнах. Тази нощ спах непробудно.

На следващата сутрин станах рано и прегледах оставената за мен поща, пристигнала с кораб от Земята. Имах писмо от шефа на Агенцията, който ме поздравяваше за серията репортажи. Преди три години това би означавало много за мен. Сега се безпокоях само да не решат, че тук ситуацията е страшно интересна, и да ми изпратят помощник. Не можех да допусна точно сега тук да се мотаят още хора от Агенцията, които ще имат възможност да забележат какво правя.

Качих се в аероколата и тръгнах на изток, към Ню Сан Маркос, в щаба на войските на Екзотика. Сдружението вече бе заело бойни позиции. На осемнадесет километра източно от Джоузефтаун ме спря патрул от петима млади войници. Сред тях нямаше сержант. Познаха ме.

— В Името Господне, мистър Олин — каза този, който беше най-близо до мен, наведен през отворения прозорец отляво. — Не можете да минете.

— Нали няма да възразите, ако попитам защо?

Оня се обърна и посочи назад и надолу към малка долина между два гористи хълма.

— Провежда се тактическо учение.

Погледнах нататък. Долината, покрита с дървета и храсти, беше широка не повече от сто метра. Заобикаляше ни и се губеше вдясно от нас между хълмовете. В края на залесените склонове, на границата с поляната, цъфтяха лилии. Самата поляна беше покрита с прекрасна, свежа зелена трева, тук-там сред нея се подаваха бледопурпурните цветове на лилиите, а дърветата над тях тъкмо бяха започнали да се покриват с млади листенца.

И насред всичко това се придвижваха облечени в черни униформи фигури, хванали изчислителни устройства в ръце, с които преценяваха възможностите да се убива в различните направления. В самия център на поляната бяха разположени пет стойки — първо една, зад нея още една, зад тях други две. По-нататък върху тревата се виждаше и още една, но паднала и сякаш непотребна.

Изгледах продълговатото лице на войника и го попитах:

— Готвите се за победа, а?

Възприе въпроса буквално, сякаш в гласа ми нямаше и следа от ирония.

— Да, сър — сериозно отвърна той. Погледнах него, сетне и останалите.

— Не ви ли минава мисълта, че може и да не победите?

— Не, мистър Олин — уверено поклати глава той. — Никой никога не губи, когато отива да воюва в името Господне. — Забеляза, че не съм убеден, затова разпалено продължи: — Той е сложил Десницата Си на плещите на Своите воини. И всичко, което ги чака, са победи и само понякога — гибел. Но какво е смъртта?

Огледа спътниците си и те кимнаха с глави.

— Какво е смъртта? — чух гласовете им като далечно ехо.

Взрях се в тях. Стояха отпреде ми и питаха какво е смъртта, сякаш обсъждаха неприятна, но неизбежна работа.