Войнико, не питай!

Имаше какво да им отговоря, ала си замълчах. Смъртта представлява един сержант, техен командир, накарал такива като тях да убиват пленници. Ето какво е смъртта.

— Извикайте някой офицер — помолих аз. — Пропускът ми дава право да мина дори и оттук.

— Много съжалявам, сър — отговори този, който пръв ме бе спрял. — Нямаме право да напускаме поста си, за да търсим офицери. Но един ще дойде след малко.

Имах представа какво означава „след малко“ и се оказах прав. Вече беше следобед, когато се появи един командор, който им заповяда да отидат да обядват и ме пусна.

Пристигнах в щаба на Кейси Грим, когато слънцето бе ниско до хоризонта и наоколо се проточваха дългите сенки на дърветата. Въпреки това имах чувството, че лагерът току-що се е събудил. Не ми бе нужен голям опит, за да разбера, че войските на Екзотика най-после са тръгнали срещу войниците на Джеймтън.

Намерих Дженъл Марат — коменданта от Нова Земя — и му заявих, че трябва да говоря с командващия Грим. Той поклати глава, независимо че доста добре се бяхме опознали.

— Извинявай, Тим, но сега не може.

— Дженъл, не става въпрос за интервю. Жизнено важно е да се видя с Кейси.

Изгледа ме втренчено, аз му отвърнах със същото.

— Чакай тук. — Бяхме застанали пред входа на щаба. Влезе и се забави около пет минути. Стоях и слушах как стенният часовник отмерва секундите и минутите. Най-после се върна.

— Ела.

Поведе ме към сграда, почти скрита от листата на дърветата. Когато влязохме, разбрах, че се намирам в личния апартамент на Кейси Грим. Минахме през малък хол и влязохме в стая, съчетаваща спалня и баня. Кейси току-що се бе изкъпал и в момента обличаше бойната си униформа. Погледна ме с любопитство, след което се обърна към Дженъл:

— Благодаря, комендант. Можете да се върнете към задълженията си.

— Слушам, сър! — козирува Дженъл, без дори да ме погледне.

— Е, Тим, какво има?

Докато стягаше колана си, прочетох в погледа му лека насмешка. Не беше облякъл куртката си и в относително малката стая се извисяваше над мен като гигант, олицетворяващ непобедимата сила на природата. Тялото му беше загоряло като тъмно дърво, мускулите на раменете и гърдите му изпъкваха. Коремът му беше стегнат, а бицепсите танцуваха при всяко движение. Отново почувствах онази недоловима, присъща единствено на дорсайците сила у него. Не ставаше въпрос само за физическата му сила и внушителните му размери. Дори не и за това, че от дете е обучаван за войник. Не, то беше нещо живо, но необяснимо — същото качество, което притежаваше един истински екзотианец като Падма или един истински учен от Нютон или Касида. Нещо, излизащо извън обичайния образ на човек и приличащо на безгрижие или на чувство на пълна увереност в себе си, когато се отнасяше за неговия човешки тип — толкова пълнокръвен, че го издигаше над всички слабости и го правеше непобедим.

Представих си кльощавата мургава фигура на Джеймтън, застанала срещу човек като този. Самата мисъл за възможността командор Блек да победи ми се струваше невероятна, абсолютно неосъществима.

Но винаги имаше опасност.

— Добре, ще ви кажа защо съм дошъл. Току-що разбрах, че Джеймтън Блек се е свързал със Синия фронт — местна терористична политическа групировка със седалище Блаувейн. Трима от тях му бяха на гости снощи. Видях ги.

Кейси взе от облегалката на стола куртката си и надяна единия ръкав.

— Знам — отвърна той.

— Не разбирате ли? — погледнах го внимателно. — Те са убийци. Това е техният занаят. Има само един човек, когото ще поискат да убият, и това сте вие, Кейси.

— Знам — повтори той и навлече втория ръкав. — Пак се канят да свалят законното правителство на Света Мария и да завземат властта, което е невъзможно, ако парите на Екзотика отидат за разплащане с нашите войски, поддържащи сегашното правителство и мира на планетата.

— Преди не са имали поддръжката на Джеймтън.

— А сега имат ли я? — попита той, докато закопчаваше куртката си.

— Сдружението е отчаяно. Дори още утре да дойдат подкрепления, Джеймтън оценява реално шансовете си в случай, че предприемете офанзива срещу него. Може убийците да са поставени извън закона и да не се подчиняват на Кодекса на наемника, но и вие, и аз познаваме добре Сдружението.

Кейси ми хвърли странен поглед и се с мундира.

— Така ли?

— А не е ли така? — гледах го право в очите.

— Тим — той облече мундира и закопча всички копчета, — познавам хората, с които ще се сражавам. Мое задължение е да ги познавам. Но какво ви кара да мислите, че и вие ги познавате?

— Това е и мое задължение. Може би сте забравили. Аз съм журналист. Хората са моята работа — първа, последна и най-важна.

— Не обичате хората от Сдружението.