Всичко наопаки

— А как да я наричам? Мацка ли? Отвори си очите бе, глупако! Какво хубаво има в нея? Стара, ниска, цялата сбръчкана, шкембето й виси, лицето й — пфу! Няма какво да погледне човек. Може би си мислиш, че ти пуска някак необикновено? Хич не си въобразявай, всички пускат еднакво, на всички им е по дължина, а не наопаки. Впрочем ти откъде можеш да го знаеш? Малък си още, нищо не си видял от живота. Но ми повярвай, аз знам какво говоря.

Защо не го убих в онзи момент? Хем ми се искаше, и още как ми се искаше! Но се стърпях. Разбирах, че нищо не мога да променя. Дали ще убия Мишка, или просто ще го ударя, или ще престана да му говоря — няма да върна Надя. В сравнение с това нещастие всичко останало бледнееше и изглеждаше несъществено и незначително.

Успях да се удържа и да не се обадя на Надя същата вечер, дочаках сутринта и й звъннах в службата. Гласът й беше печален и безцветен.

— Недей, слънчице — тихо каза тя в слушалката, като прекъсна опитите ми да измоля прошката й. — Не се измъчвай. Ти нямаш никаква вина. Не ми се обаждай повече.

Аз не настоях. Заканите на баща ми изглеждаха повече от реални и аз не исках да подлагам Надежда на такъв неоправдан риск.

Беше ми нужна повече от година, за да се съвзема. Но не им простих. На никого. И продължавах да обичам своята Надя и да мисля за нея, макар да разбирах, че това до нищо няма да доведе.

Мина време и родителите ми започнаха да мислят за моята женитба. На Мишка и Лариса им се бе родил Тарас, Валентина също се беше омъжила и бе родила Юля, оставах аз, петокурсник, скоро абсолвент, млад специалист.

— Като се ожениш — вече ще можем да умрем спокойно — току повтаряше мама. — Всички деца да имат семейства, никой да не остане сам.

Беше ми все едно. Не ми трябваше никой, освен Надя и би ме задоволила която и да е жена. Щях да живея с нея, както е редно, и да правя всичко необходимо. Щом нямаше да е Надя, какво значение имаше коя ще е?

— Ето, Станислав Сергеевич има такова чудесно момиче — казваха родителите ми. — Тя е влюбена в тебе от малка, между другото. Не си ли забелязвал?

Дъщерята на Станислав Сергеевич, Муза, познавах от много години, но не й обръщах внимание. Семействата ни бяха приятелски, те винаги си ходеха на гости или на пикник заедно с нас, децата. Муза беше невзрачно, грозничко момиче, бледо, та чак прозрачно и мършаво, макар и умничко. Много четеше, интересуваше се от живопис и смяташе, ако не ме лъже паметта, да стане изкуствовед. Не бях забелязвал никакви признаци на особено отношение от нейна страна. Впрочем, честно казано, не бях ги и търсил. Което откровено признах на родителите си.

— Ама как, Володя — убедено повтаряше мама, — ами че то просто бие на очи! Как те гледа, как се усмихва, когато разговаря с тебе! Луда е по тебе, а ти не забелязваш. Между другото, по-добра съпруга от нея не можеш да намериш. И е умна, и е почтена, чиста девойка и професията й ще бъде достойна, и семейството й е прекрасно.

Всичко това беше съшито с бели конци, аз не се съмнявах, че баща ми и неговият началник Станислав Сергеевич просто са решили да укрепят деловите си отношения по най-добрия начин и да се сродят. Вътрешнокланов брак. Преустройството беше в разгара си и ръководителите на промишлените отдели при районните и градските комитети на партията бяха усетили, че могат да присвоят много неща, ако проявят съответната ловкост и имат здрава хватка.

Аз бях глупав и слаб, бях приучен към послушание и не умеех да се боря. Какво пък, щом не мога да живея според собствените си правила, ще живея според вашите. Щом ще е Муза, Муза да е.

— Ето ти билети — подаваше ми плик баща ми, — обади се на Муза и я покани на театър. Тя ще бъде щастлива.

Обаждах се, канех я и за мое учудване тя се съгласяваше. Започнахме да се срещаме, родителите и на двама ни усилено ни поощряваха и след известно време работата стигна до подаване на заявление в гражданското. Изобщо нямах желание да си лягам с Муза и тайно се радвах, че момичето не подава никакви сигнали и не прави прозрачни намеци, но вече нямаше накъде да отстъпвам. В края на двайсети век е просто смешно да чакаш първата брачна нощ. Пък и в края на краищата после щеше да се наложи, така че нямаше смисъл да протакам. И макар че Муза изобщо не ме привличаше физически, бях сигурен, че ще се справя.

За справяне аз се справих, обаче тя… Но въпреки това аз се ожених за нея, защото фригидността й само ми беше от полза: нямаше да се наложи да се напрягам прекалено често. А ако имах късмет — нямаше да се наложи изобщо.

Все някак щях да уредя личния си живот. Във всичко останало Муза беше просто прекрасна и ние станахме истински приятели.