Всичко наопаки

Изпълнявах съпружеския си дълг, макар и не често, но честно, не ми се искаше Муза да разбере, че никак не ми харесва като жена. Та тя толкова ме обичаше! Не можех и не исках да я наскърбявам. И после, все пак трябваше да опитаме да си направим дете. Онази медицинска сестра може да й е казала, но всички грешат, дори най-умните и най-опитните. Бременност обаче не се получаваше. Родителите ни — и едните, и другите — ни притискаха да отидем на лекар и да направим изследвания, а ако трябва — да се лекуваме.

С лекаря ни провървя, по-точно провървя най-вече на мен, защото той се оказа млад мъж, весел и открит — между нас веднага се получи неформален контакт. Муза си направи безброй изследвания, а след известно време този лекар ми се обади по телефона и поиска да отида, но без жена си.

— Слушай — каза той без заобикалки, — ти май имаш проблеми. Как сте изобщо с половия живот?

— Защо? — За всеки случай бях предпазлив.

— Ами анализите показват, че жена ти не би трябвало да обича тази работа. Така е, нали?

— Така е — признах аз.

— При нея почти напълно липсва хормонът, който отговаря за либидото. Това е вродено. И после, тя страда от малокръвие. Нали виждаш колко е бледа. Просто няма сили за нищо. Нека отиде при хематолог, да й предпише лекарства. И трябва да проведе хормонално лечение.

Представих си Муза, която настойчиво жадува за близост, и потреперих. А, не, нека нещата си останат така. Но дете…

— По-добре не се надявай — посъветва ме веселият доктор. — Дори жена ти да успее някак да забременее, тя не може да износи плода. При никакви обстоятелства. Матката й е в много лошо състояние.

Прибирах се вкъщи и мислех как да се държа с Муза, какво да й кажа. И дали изобщо да й казвам. Би било нечестно да скрия истината и аз реших да й разкажа всичко, както си е. Деца няма да имаме. Радостите на секса са под въпрос — или ще ги има, или не, хормоналната недостатъчност е вродена, лечението може да има силно изявени странични ефекти, в нашата страна все още няма добри препарати от най-ново поколение и не се знае кога ще има, трябва да се доставят от чужбина, а нямаме нито пари, нито възможности. Малокръвието трябва да се лекува.

Вървях и мислено си повтарях това, което смятах да кажа, и се опитвах да си представя какво ще изпита жената, която ме обича, щом чуе истината. И в този момент разбрах, че на света нямам нищо по-скъпо от моята Муза и никога не ще мога да й причиня болка. Никога няма да я напусна, каквото и да се случи. До мен никога няма да има друг такъв умен, деликатен и предан приятел, каквато е тя. Аз не я и обичах в смисъла, който е прието да се влага в тази дума. Обичах я по различен начин. И досега я обичам. И ще я обичам чак до смъртта си.

Няколко месеца по-късно случайно срещнах на улицата Надежда. Неотдавна се развела, съпругът й отишъл при друга жена, по-млада. Когато научи, че сега съм женен, тя топло се усмихна:

— Е, браво, слънчице, много хубаво.

Разказваше ми за децата си, аз на нея — за научната си кариера, за аспирантурата и дисертацията, но очите ни водеха свой разговор, в който всичко беше пределно ясно.

Започнахме да се срещаме. Не много често, горе-долу веднъж на две седмици. Аз вече не закачах Муза. Правех всичко, та тя да не се досети за нищо, пазех я и успях. Сега Надя е вече на петдесет и девет, има внуци, но друга жена не ми трябва. Срещаме се и досега и през всичките тези години Муза не се досещаше за нищо. Тя няма да го преживее.

С времето престанах да бъда млад, глупав и послушен. Много се промених, но паметта ми ревниво пазеше всички минали обиди. На никого не простих. Щом искате да живея според вашите правила, тогава и вие живейте според тях, а аз ще погледам как ще се справяте.

Баща ми почина, но успя да вкара Михаил в своя бизнес. Браво на Мишка — той се оказа добър в правенето на пари, бързо се разгърна, разшири бизнеса, заработи със замах. В един момент се заговори за построяване на извънградска къща. „Е, да започваме“ — реших аз. Ами мама? Та тя е съвсем сама и вече доста стара. Щом си толкова богат, че можеш да си позволиш просторно жилище, трябва да вземеш мама при себе си. Но тя няма да може да живее извън града…

Никога не разговарях насаме с Михаил, бях коварен и пресметлив — отначало подготвях мама, а втория етап провеждах в нейно присъствие, та Мишка да не може да ми каже да си гледам работата и да нарече нещата с истинските им имена. Че как? Майката трябва да се пази, уважава, трябва да правим само това, което е удобно на нея, а не на тебе, дори това да не ти харесва. Нека се опита да възрази. Особено в присъствието на мама.

Много ми се искаше Мишка да заживее близо до мен, та да мога лично да наблюдавам как живеят там „според своите правила“. И успях да го направя, пак чрез мама, която не преставаше да се учудва колко грижовен и любящ син съм станал, когато пораснах и поумнях.