Всичко наопаки

Мразя я, мразя я, мразя я! Защо тя има всичко, а аз — нищо? Защо тая дебелогъза глупачка е извадила късмета да бъде дете на вуйчо Миша и леля Лара, а аз — на тази безполезна неудачница? Господи, не съумя дори да се разведе като хората, нищо не взе, не си поиска от татко чрез съда каквото й се полага, просто си тръгна — и толкоз. Сега живеем в чуждото семейство като храненици, радваме се на всяко подаяние. А тази тъпа Данка има всичко и нищо не използва, само си седи в стаята и зубри, дебелее и изпада в неврастения. Колко възможности се губят! Би могла да пътува с родителите си, вече щеше да е обиколила половината свят, а аз щях да направя така, че тя да не може без мен, да ме обожава и слуша за всичко — тогава вуйчо Миша непременно щеше да взема и мен на тези екскурзии. Важното е да се започне, а по-нататък всичко идва от само себе си — щяха да ме водят и на разните приеми, банкети и купони, на които канят вуйчо Миша със семейството му. А щом е така, нали не могат да поведат бедно облечена роднина, не е комилфо

1

, така че вуйчо Миша щеше да ми купува скъпи дрешки и някакви украшенийца. А вече останалото щях да си го направя сама… Във всеки случай определено щях да си намеря свестен мъж. Да, обаче не! Тая тъпа Данка не се помръдва — нито излиза, нито пътува, нито се показва някъде. Ето на, сега са й наели спортист, да й свалят малко килограмите. Идиоти! Над мене така да трепереше някой…

А тоя физкултурник дори много си го бива — симпатичен е, висок. Трябва да опитам да го омотая, че инак скучая до смърт, пък и ще ядосам Данка, тя е страшно ревнива, не може да понася да й вземат нещата, така че определено няма да й хареса, ако НЕЙНИЯТ треньор обръща внимание на МЕН. Ами да, все е някакво развлечение. Вярно, един домашен треньор не е нещо престижно — дори да го омотая, полза от това никаква, още повече, че той куца, вярно, не много, но все пак… За какво ми е на мене сакат мъж? Но може да е временно? Вуйчо Миша каза вчера, че този Павел е претърпял автомобилна катастрофа и нещо си е повредил, затова временно е напуснал големия спорт. Е, то се знае, че няма нищо по-постоянно от временното — ето, и ние с мама някога дойдохме тук само временно, а какво излезе? Вече толкова години живеем и на хоризонта не се забелязват никакви промени.

По дяволите, колко ми се хапва рибка! И хапка с пастет от гъши дроб бих си взела с удоволствие, но този физкултурник толкова внимателно наблюдава чиниите на всички, изучава кой какво яде, а аз трябва да му направя впечатление, така че ще се давя с краставици и няма да забелязвам деликатесите, сякаш изобщо ги няма на масата. Не, наистина, много е секси тоя спортист, непременно трябва да се заема с него. В края на краищата, дори и без планове за женитба, все ще ме заведе на някой купон, в своята компания, в клубове, където ходи, на разни интересни места, а после всичко ще дойде от само себе си… Само да се измъкна оттук, да се измъкна на всяка цена!

По-добре би било да се озова на мястото на тъпата Дана, тя и без това не цени това място. Божке, божке, вече е на петнайсет, аз на нейната възраст вече отдавна се чуках, а тя? Първо й доведоха домашен учител, сега пък треньор, и двамата са млади мъже, кой от кой по-готини — абе, как поне капка женственост не се пробуди у нея! Не, седнала, забола очи в чинията и лапа ли, лапа като прасе, дори вкуса не забелязва. Колко ми се яде есетра… Мразя я! Бих я убила, честна дума. И майка ми, тая неудачница, бих пречукала — да са си компания. Тогава вуйчо Миша и леля Лара може да ме осиновят. Че какво ще им остава? Те няма да имат дъщеря, аз — майка, хем съм им кръвна роднина. Какво като съм вече голяма за осиновяване, пълнолетна съм — пак бих останала с тях, хем на мястото на Данка. Което всъщност е целта на занятието.