Всичко наопаки

Сега ли да кажа, или по-късно, когато си дойде Миша? Или изобщо да не говоря, да си премълча засега? Володенка е прав, трябва да направя така, както той казва, но кой знае защо ме е страх… Ето на, доживях до старост, никога не съм се страхувала от децата, цял живот съм ги командвала, а сега изведнъж ме завладява една боязън. Не смятам да кажа нищо лошо, но пак — не знам защо — малко ме е страх. Страшно е да живееш в зависимост, постоянно се чудиш как да угодиш. От Мишка не ме е страх, той няма да ми каже и дума на обратно, и Валюшка ще ме послуша, Леночка изобщо не я слагам в сметката, тя е храненица тук, всичко това не я засяга, обаче Лариса… Ох, не я обичам, абе, каква обич — направо не мога да я търпя. Хем уж е добра съпруга на Мишенка, вярна му е, никой не е казал нещо такова за нея, и чудесни внуци ми роди — и Тарасик, и Даночка, но не, не ми е по сърце и толкоз. Както не ми беше по сърце от самото начало, така е и сега. И види се, не е случайно това. Вярно, добра съпруга е на Мишенка, грижи се за него, гледа си го, чистичък е, нахранен, обаче е лоша майка. Изпрати Тарасик да учи в чужбина, откъсна го от себе си и дори май не тъгува за него. Че къде се е чуло и видяло това — да пратиш седемнайсетгодишно момче в Англия, само, без надзор, без родителска грижа, ласка, внимание! На какво ще се научи там? На самостоятелност ли? Знам я аз тая самостоятелност, накрая родителите си за нищо ги нямат, не ги слушат, за всичко си имат собствено мнение, не признават никакви авторитети. Децата стават неуправляеми, когато родителите прекалено рано престават да ги контролират, ето това го знам определено, ненапразно толкова години съм работила в системата на народното образование. Лариска е занемарила и Даночка, нейна е вината, че момичето се превърна в не знам какво, Володенка отдавна говори на Лариса и на Мишенка, че трябва да обърнат внимание на дъщеря си, че нещо не е наред с нея, ама те все си знаеха тяхното: пълна отличничка е, учителите не могат да се нахвалят с нея, какво друго е нужно? А Дана ядеше ли, ядеше, лапаше ли, лапаше и ние някак изтървахме нещата, нали всеки ден я виждахме и не забелязахме как дебелее направо с дни. В училище се чувстваше добре, учителите я обичаха, със съучениците си се разбираше, че нали и те всеки ден я виждаха, така че нищо особено не е биело на очи. А после на Лариска й хрумна да премести Даночка в някаква модерна гимназия, в която учат деца от богати семейства. И тогава се започна всичко… Момичето ходи три дни в тази гимназия, пуста да остане, слуша насмешките и подигравките — и край, дойде й до гуша. Отказа не само да ходи на училище, но и изобщо да излиза от къщи. Така и не можах да разбера за какво ги измислиха тези модерни гимназии и колежи! Колко хубаво си беше по-рано: десет класа за всички, всички са равни, учат по единна, утвърдена от Министерството на средното и специално образование програма, и учебниците им са еднакви, и системата за контрол… А сега какво? Да се чудиш къде ги учат, на какво ги учат и колко… Безобразие!

Пак добре, че Володенка някак повлия на Миша и Лариса да се заемат с Даночка. Ето, наеха треньор, може и да има полза. Защото като бяха започнали: по-добре детето да си стои вкъщи, така е по-безопасно, по-спокойно, няма защо да се шляе по дискотеки, от дискотеките се стига до момчетата, после до нощните клубове, после до наркотиците — пътеката е ясна, аха си се разсеял — и край. А моето мнение на служител на народното образование е, че детето трябва да расте в колектив и непременно да посещава учебно заведение, неговите знания и поведение трябва да бъдат контролирани не само от педагозите, но и от връстниците му, само тогава то може да израсне като истински човек. Ама те мигар ме слушат? Не, не съм права, Мишенка и Володя безспорно се вслушват в мнението ми, но си вършат нещата посвоему. Не, пак не съм права — Володенка прави каквото му казвам, обаче Миша съвсем е изпаднал под влиянието на Лариска, само нея гледа в устата и не прави нищо против нейната воля. Той иначе е добро момче, послушно е, винаги ме е уважавал и обичал, ама Лариска съвсем го развали. Виж, Муза, жената на Володюшка, е съвсем друго нещо — снаха за чудо и приказ. И внимателна, и спокойна, и мен уважава, и мъжа си обича, и не натрапва мнението си на никого, за всичко слуша Володя. Жалко само, че е бездетна, слабичка е, нефелна, да се чудиш от какво ли е жива, ама то е както бог реши, той си знае на кого колко дечица да даде. И без това си имам трима внуци — двечките на Мишенка и Юлечка на Валюшка, стигат ми. Щом Володя и Муза си живеят щастливо без деца — тъй да бъде. Макар че аз не разбирам как може човек да е щастлив без деца — ние с Олег Семьонович имахме четири, аз и повече щях да родя, ако не беше Ванечка. След Ванечка ме достраша. Ето, сега ми останаха трички — най-големият Миша, средната Валюшка и най-малкият Володенка.

Ванечка… Е, дали да кажа сега, или да почакам друг момент? Не, ще почакам, докато си дойде Миша. Това засяга и него.