Всичко наопаки

— Старците и децата са най-добрите източници — безметежно се усмихна Нана. — Те не умеят да пазят тайни, нито своите, нито чуждите. Децата — понеже нямат много ум и хитрост, а старците — поради липса на общуване. Те толкова се радват, когато някой изобщо разговаря с тях, че са готови да ти разправят какво ли не и за кого ли не. Хайде, Пашенка, не се мотай, проявявай инициатива — колкото по-бързо изясниш това, което ме интересува, толкова по-бързо ще те освободя от веригите си. Ето ти задачата за утре: да научиш кога е умрял дядото, кой е този Ванечка и откъде са се взели майката и момченцето. Това е минимумът. Ще ти се обадя утре вечер.

— Е, ама ти… — Направо се задъхах от възмущение. — Какво, ще ми стоиш на главата като някакъв надзирател с камшик ли? Всеки ден ще ми поставяш задачи и ще ми проверяваш домашните, като в училище?

— Ами с тебе — само така, инак ти моментално изпадаш от графика.

Тя гальовно ме чукна с пръст по носа и тръгна към вратата. Не можех да й се сърдя. Първо, Нана Ким беше красива жена, която някога много ми харесваше, а второ, тя за съжаление беше права. С мен трябва само така, инак моментално изхвърчам от коловоза и се издънвам. Познавам си я тази слабост. Но кой знае защо се оказа, че не само аз знам това, но и Нана. За родителите си да не говоря.

* * *

Вторият ми трудов ден започна именно така, както ми беше обещал Михаил Олегович: когато точно в седем звъннах на вратата, отвори ми Дана, вече измита, с коса, прибрана в конска опашка, облечена с тениска и шорти. Жалко, защото аз пак не бях успял да закуся вкъщи и честно казано, много разчитах на чаша кафе с нещо за ядене, както вчера. Да, обаче не. Ще трябва да имам предвид, че господин Руденко не си хвърля думите на вятъра и изпълнява стриктно всичко, което е казал. Такава дисциплина някак не беше приета в моята среда, всички ние обичахме да подърдорим, да обещаваме какво ли не и след пет минути напълно забравяхме какво сме казали. Това ми се виждаше нормално и аз искрено смятах, че всички хора се държат именно така и по никакъв друг начин. Разбра се, че съм бил в грешка.

Снощи, преди да заспя, дълго мислих върху думите на Нана и се чудих с какви комплименти да засипя Дана, така че те да не изглеждат, първо, двусмислени и неприлични, и второ, да не бъдат прекалено явна лъжа, защото Дана, ако вярвах на моя другар по нещастие Артьом, никак не беше глупава. И измислих! Неслучайно мама като малък ме учеше, че нашите недостатъци са продължение на нашите качества. Значи мога с не по-малка увереност да смятам, че и нашите качества произтичат пряко от недостатъците ни. Дана е дебело, тромаво, плувнало в тлъстини младо момиче, което не излиза от къщи и много малко се движи. Значи какво? Правилно, действията й са забавени, тя просто няма сили за резки и бързи движения. Ето от това ще изхождаме.

Първата ми работа беше да я накарам да се съблече и да стъпи на теглилката. Както се и очакваше, Дана пак затвори очи и дори леко пребледня. Или само ми се стори така?

Но напразно се тревожех. Все пак бившата ми приятелка Светка не беше се поскъпила, когато бе споделила с мен знанията и опита си, а аз се бях оказал способен ученик. Водата, която Дана беше изпила през целия вчерашен ден плюс лимфодренирането бяха извършили черното си дело и дисплеят на кантара показваше прекрасно, възхитително число — 94,2. Тоест минус килограм и двеста грама за едно денонощие. Разбира се, аз бях наясно, че това не е никакво отслабване и в изчезналите хиляда и двеста грама няма нито капка мазнини, само вода, но като начало това беше дори супер. В края на краищата, водата също е обем, а какво значение има колко тежи човек? Важното е как изглежда. Ако една жена изглежда стройна, на никого и през ум няма да му мине да се поинтересува колко всъщност килограма тежи тя, а ако изглежда като крава, колкото и да твърди, че теглилката не показва нищо наднормено, тя пак ще си остане крава.

Така че аз имах всички основания да изиграя бурен възторг и да започна да хваля ученичката си. Не скъпях думите и макар че нямам кой знае какъв речников запас, нищо, че майка ми е учителка по литература, изцедих от себе си всичко, което си спомних. Дана разцъфна буквално пред очите ми.

— Смятате ли, че ще успея? — плахо попита тя.

— Ама разбира се! Без грешка! Сега да проверим домашната работа, да видим какво си записала в дневника си за храната. Води ли си дневника, както ти казах? — попитах строго.

— Да. Всичко съм записала.

— Честно ли го записа? Нищо ли не пропусна?

— Нищо. Да ви покажа ли?

— Да видим — кимнах, но изведнъж се сепнах. — Не, хайде по-късно. Сега ще измерим кръвното налягане и пулса и ще започнем заниманията, а през почивката ще поговорим за храненето ти. Непременно трябва да правим почивки, за да не те претоварим.