Всичко наопаки

Първият ми работен ден завърши. По дяволите, колко дълъг се оказа! Ами че аз никога в живота си не съм работил толкова. Да, тренирал съм себе си и други хора, да, участвал съм в състезания, изявявал съм се в платени боеве в закрити клубове, но работният ми ден никога не е започвал толкова рано, за да завърши толкова късно. Хем днес е неделя, тоест привършихме заниманията по-рано, в делнични дни ще се освобождавам още по-късно. Ами кога ще живея? Кога ще ходя по клубове, ще се запознавам с млади момичета и ще прекарвам известно време с тях, кога ще се виждам с приятели? Кога ще ходя на кино? Е, добре, филми мога да гледам и тук — в стаичката ми има телевизор с всичките му екстри, но останалото — кога? И така всеки ден, без почивни. Как се натресох само! Къде ми беше умът, когато се съгласих? Та нали Руденко още при първата среща ми обрисува всички свои изисквания към работата ми, можех да откажа още тогава, но ми се струваше, че всичко е напълно приемливо. Честно да си кажа, просто не обърнах внимание на това, не помислих и не се опитах да си представя как ще изглежда подобен график в реалния живот. Трябваха ми пари и аз мислех само за тях. А сега, след като получих плика с половината си месечна заплата, започнах да размишлявам за радостите, произтичащи от наличието им, и веднага открих, че нямам никакво време за въпросните радости. Нямам го още от днес, няма да го имам утре — чак докато Дана не отслабне и моят договор не приключи.

„Нищо — мислех си, докато се измъквах с чудесната си количка от кривите улички на Садовое колцо, — има много време до утре, спокойно мога да прескоча до някое и друго местенце, да се видя с познати, да сваля някое сладурче и да си прекарам приятно до средата на нощта. Обаче утре пак трябва да стана в шест часа… Е, какво като не се наспя, по дяволите“.

В разгара на вълнуващите въображението ми мисли до кой клуб да прескоча звънна Нана Ким. Когато чух в слушалката гласа й, изтръпнах: напълно бях забравил за нейното поръчение. През деня нито веднъж не бях си спомнил за него.

— Къде си? — строго попита тя.

— Ами, прибирам се след работа — вяло се отчетох аз.

— От Руденко ли?

— Ами да.

— Успя ли да научиш нещо?

— Засега нищо. Първи ден ми беше, нали разбираш. Никой не си разкрива душата пред мен, за тях съм чужд човек.

Струваше ми се, че говоря напълно убедително, но Нана явно беше на друго мнение.

— Добре, тогава поне ще споделиш впечатленията си. Какво представлява семейството, какви хора са, как живеят, какво ги интересува.

Аз започнах да се съпротивлявам, като се оправдавах че съм уморен и искам да си легна по-рано, защото утре ще ставам в зори… Но Нана Ким не беше от хората, които се предават лесно.

— Всички сме уморени — равнодушно ме пресече тя, — и всички ще ставаме рано, защото всички работим. Аз ще дойда при тебе, за да не губиш време за път. Казвай си адреса.

Наложи се да кажа сбогом на мечтите за купонче с приятели и сладурчета. Естествено, всекиго другиго бих пратил по дяволите, но не и Нана. Все пак дължах работата си именно на нея. Работа, несвързана с престъпност, което не беше маловажно, лека, при това свръх щедро платена. А режимът — какво пък, режимът беше тежък, без почивни дни и отпуски, но нали за това ми плащаха.

Пътьом се отбих в супермаркета, където винаги имаше прекрасна храна и си накупих скъпи неща за хапване, без да гледам етикетите, и за пръв път през последните месеци се почувствах като крез.

— Охо, добре си се поразпуснал! — позасмя се Нана, оглеждайки масата, на която й предложих да вечеря с мен. — Не пестиш много.

— А — махнах безгрижно с ръка, — веднъж се живее. При такава работа какви други радости ми остават, освен да си хапна вкусно вечер. Няма време за нищо друго. Нахвърляй се.

Тя се „нахвърли“. „Нахвърлянето“ в изпълнение на Нана Ким изглеждаше сърцераздирателно: в голямата чиния тъжно се бяха лепнали едно за друго две миниатюрни късчета червена рибка и резенче кашкавал. Не можеш да гледаш без сълзи на очи такова нещо. Нана обаче съумя някак да човърка тази жалка храна чак до края на моя разказ.

— При дядото значи, на гробищата — повтори замислено тя. — Какво, наскоро ли е починал?

Свих рамене и си сложих в чинията солидно количество салата с раци.

— Откъде да знам.

— А кой е този Ванечка?

— Нямам представа.

— Добре де, а тази роднина на домакинята, майката с момченцето, тя откъде е дошла? Защо се е озовала в техния апартамент? Колко близки роднини са?

— Ама откъде да знам, бе! — избухнах аз. — Нали ти обяснявам: нов човек съм, никой нищо не ми казва.

— Ами да беше попитал — каза Нана леко учудено, сякаш не можеше да схване каква е връзката между факта, че съм нов човек в семейството, и обстоятелството, че никой нищо не ми казва. Сякаш дори не забеляза избухването ми.

— Неудобно ми е, бе, как не разбираш? Едва съм се появил — и да се натрапвам с въпросите си…

Тя помълча, посмука кашкавалчето си и с интерес ме огледа, сякаш ме виждаше за пръв път.

— Колко време прави масаж на момичето? — внезапно попита тя.

— Четирийсет минути — троснах ядосано, — както му е редът.