Всичко наопаки

Отново започнахме упражненията според изобретената от мен смесица от източни гимнастики. Сега, следвайки снощните си размисли, аз внимателно наблюдавах момичето, как то изпълнява бавните, плавни движения с ръцете, краката, туловището и сам се чудех на себе си: как, глупакът му с глупак, не съм забелязал това? Да, Дана наистина е бавна, движи се тежко (което е напълно обяснимо), но при това е смайващо пластична. Сигурно по природа. Всеки неин жест, дори най-нелепият и тромав, будеше у мен асоциация с гъст лепкав мед. Вижте я вие Дана, браво на нея! Ето за какво ще я хваля, ето върху какво ще стъпя. И никой, дори най-злъчният мизерник, не ще посмее да заяви, че лъжа и злоупотребявам с грубо ласкателство.

Татенцето, този твърде сериозен човек, който нищо не забравя, се беше погрижил и за автомат с питейна вода — той вече се мъдреше в ъгъла на помещението. Интересно, кога е успял? Защото разговорът ни се състоя снощи, а вчера беше неделя, ако не ме лъже паметта. Оправен мъж е тоя Руденко, трябва ли му нещо — и през нощта ще свърши работата. На всеки двайсет минути наливах по една чаша и я подавах на Дана, която послушно я изпиваше. Не забравях за вчерашния си гаф и за „техническите“ почивки, та стеснителното момиче да отиде до тоалетна.

— Как чувстваш мускулите си след вчерашната тренировка? — попитах я, преди да започне упражненията. — Болят ли те?

— Да.

— Много ли?

Тя сви рамене и повтори:

— Болят ме. Трябва ли да е така?

— Общо взето, да. Правя ти масаж, за да те болят по-малко, но естествено, не е възможно той напълно да елиминира болката. Това скоро ще мине.

Като заговорих за масажа, се сетих и за паравана, огледах се и мислено изръкоплясках на Михаил Олегович — имаше параван. Спретнат, изрисуван в стил барок, той беше сгънат и подпрян на стената до масата за масаж. Ако си мислите, че разбирам от тези стилове и мога отлича барок от… каквото и да било — рококо ли беше, ампир ли… много грешите. И понятие си нямам от тях. Просто веднъж с една приятелка обикаляхме магазините да избираме мебели за апартамента й след ремонт и видяхме в един от салоните точно такъв параван, за който продавач-консултантът с важен вид на познавач заяви, че бил в стил барок, та го запомних.

След като приключихме с упражненията, пристъпихме към проверката на домашното. Отворих попълнения от Дана дневник и щях да падна: чай и пирожка с кайма, чай и две овесени курабии, кафе и кифла, сандвич с шунка и чаша сладък сок, още един сандвич с (о, ужас!) кюфте и още една чаша кафе. Със захар! При което последното „хапване“, ако се вярва на добросъвестно направените записки, е станало след единайсет часа вечерта. Косата ми се изправи! И това, след като вчера цели два часа й бях говорил за белтъчини, мазнини и въглехидрати, за разграждане и асимилиране, за калории, за режим на хранене, за дванайсетчасова почивка между вечерното и сутрешното хранене и тем подобни, както и за специалната храна, която ще й готви домашната помощница Нина. На вятъра ли съм си хвърлял приказките? Или това момиче не е в ред?

— Това пък какво е? — попитах със страховит глас, сочейки с пръст дневника.

— Каквото ми заръчахте да направя — покорно и кратко отговори Дана. — Записвах всичко, както си беше, нищо не пропусках.

— Много добре. — Тутакси си спомних аз на какво ме бе учила Светка и смених тона. — Хайде да разгледаме нещата точка по точка. В колко часа обядвахме с тебе вчера? Тук пише — в два часа. Нали така?

— Да.

— А в три часа си пила чай и си изяла цяла пирожка с кайма. Защо? Гладна ли беше?

— Не — сви рамене тя, — така съм свикнала. Винаги пия чай или кафе и хапвам нещо, докато уча. Защо, не бива ли?

— Това ще решим после. Сега по-нататък: чай и овесени курабии в четири без петнайсет, четирийсет и пет минути след чая с пирожката. Защо?

— Нали ви казах: така съм свикнала. До пет часа учих и през цялото време хапвах по нещо. Винаги ям, когато уча или просто чета.

— Ами вечерта? До дванайсет през нощта? Пак ли чете?

— Гледах телевизия, четох, учих.

— Тоест не си била гладна? — не спирах да разпитвам аз.

— Не, просто ми се хапваше нещо вкусно. Това, което Нина ми беше приготвила за вечеря, не беше вкусно. Сигурно не е страшно, нали въпреки това вече отслабнах с цял килограм? Ако отслабвам с по килограм на ден, след два месеца ще съм си наред. Не е ли така?

Да бе, надявай се. Ти, скъпа, бъди благодарна, ако отслабваш с по два килограма на месец. Имам предвид истинското изгаряне на мазнини, а не премахването на оттоците. Е, и какво ще правя сега? Възлагах такива надежди на този „воден“ килограм, в смисъл на психологическо стимулиране, а сега ще трябва да обяснявам на Дана истината и всичките ми сметки отиват на кино. Ах, ти, умнице Нана Ким, нали уж си много прозорлива, защо не ми подсказа снощи как да се държа в подобна ситуация?