Всичко наопаки

— Няма ли да желаете десерт? — предложи усмихнатата сервитьорка. — Имаме много вкусни десерти, както и сладки палачинки с плънка от ванилов крем.

Е, Богдана Руденко, яви се на изпита. Аз ще мълча като партизанин. Ти ще трябва да отговориш. Сигурно е жестоко от моя страна, но искам да ми покажеш какво си постигнала през трите седмици работа с мен и тази сутрин. Искам да започнеш да разговаряш с непознат човек, и то не с такъв определено добър и ласкав като Анатолий Николаев, а с когото и да било, с първия срещнат. Е, и естествено да намериш у себе си сили да се откажеш от сладкия десерт.

Дана ме гледаше и чакаше. А аз на свой ред гледах нея и чаках. Тя разбра, че няма място за отстъпление, и промълви:

— Не, благодаря, само боровинки.

Виж, на мен ужасно ми се ядяха сладки палачинки, каквито винаги бях хапвал тук и които много ми харесваха. Но да ги ям пред очите на Дана щеше да бъде нечовешко. Може би по-късно, след два-три месеца, когато тя окончателно забрави вкуса на десертите и няма и да й се ядат, аз отново ще започна да си поръчвам. Още е рано.

Донесоха ни закуската и аз лакомо се нахвърлих на огромния омлет. В ресторанта влезе Анатолий Викторович, приближи се до тримата посетители, здрависа се с тях, и гостите станаха и се приготвиха да си тръгват. Разбрах, че са дошли на тренировка при Николаев. Когато ни видя, той пристъпи към нас.

— Е, как е моето умно момиче? Умори ли се? Почиваш ли си? Днес стреля просто великолепно, красавице моя! Чакам те в четвъртък.

Гостите — опаковани в маркови дрехи млади мъже, със скъпи мобилни телефони в ръцете — започнаха да се извръщат и с интерес да разглеждат Дана. Момичето пламна и ниско наведе глава. Аз замрях. По дяволите, как да й подскажа, че я разглеждат не защото е прекалено дебела, а защото треньорът я похвали? Трябваше спешно да предприема нещо.

Очите на Николаев внезапно станаха строги и дори сякаш потъмняха — той забеляза реакцията на Дана и сигурно разбра, че нещо не е наред.

— Вижте, господа — обърна се той към троицата, — гледайте и запомнете това младо момиче, скоро то ще ви сложи в джоба си. Има направо страхотни данни. Бъдеща шампионка.

Слава богу, размина се! Не, наистина браво на мен, колко умно постъпих, как уцелих точния треньор! Направо съм гений! Знаех със сигурност, че именно Анатолий Викторович е човекът, който е нужен на Дана. И не сбърках.

— Те добре ли стрелят? — попита Дана, докато наблюдаваше през прозореца как тримата мъже начело с треньора отиват към площадката.

— Не знам. Но щом Анатолий ги поведе не към учебната площадка, а към червената-три, сигурно добре. На червената-три мишените летят много бързо, и то не на фона на небето, където се виждат добре, а на фона на склона. Там много трудно се различават.

— Ама той наистина ли смята, че ще стрелям по-добре от тях?

— Разбира се — усмихнах се аз. — Нали каза, че имаш страхотна пластика и невероятни данни. Ако тренираш упорито, ще станеш шампионка.

— А Анатолий Викторович добър треньор ли е?

— Много добър. Добър треньор и прекрасен стрелец. Бил е европейски шампион и е спечелил четвърто място на Олимпийските игри. А негов ученик е станал олимпийски шампион.

— Сериозно-о? — възхитено проточи Дана. — Ама наистина ли?

— Защо ще те лъжа? Сама го попитай, той ще ти каже. Или потърси в Интернет, там ще намериш тази информация.

Наистина не лъжех. И ако бъда съвсем откровен, именно от Интернет бях научил всичко това за треньора Николаев.

— Просто да не повярваш. Татко ми каза, че ще имам най-добрия треньор, но не предполагах, че ще е толкова прочут. А наглед не прилича на такъв.

— На какъв не прилича? — не разбрах аз.

— Ами на такъв… на шампион и така нататък. Толкова е добър, спокоен.

Разсмях се.

— Е, ти да не смяташ, че шампионите трябва да бъдат лоши и нервни?

— Но нали са постоянно в напрежение, борба, конкуренция и така нататък. Състезанията…

— За състезанията, Дана, са нужни преди всичко спокойствие и въздържаност. Нервните и лошите винаги губят, запомни това.

Вече щях да започна поредната си лекция на тема спортна психология, когато точно над ухото си чух:

— Пашка! Фролов! Ти?! Жив?!

Обърнах се и видях Стас, постоянен посетител на платените боеве, който постоянно залагаше на мен.

— На мен пък ми казаха, че си катастрофирал с кола — продължаваше да се вихри Стас. — Излъгали ли са ме?

— Катастрофирах — потвърдих аз. — Но както виждаш, не окончателно.

Станах и със Стас излязохме в коридора, който свързваше ресторанта с помещението на рецепцията.

— Слушай, ти да не си превключил на малолетни? Стас открай време не беше образец на тактичност, както впрочем и всички, в чиято компания бях свикнал да прекарвам времето си. Не ми се разказваше какво и как, а за лъжи не бях се подготвил, защото не очаквах толкова рано да срещна в клуба познати, затова премълчах, а приятелят ми продължи:

— Не, аз винаги съм знаел, че си падаш по пухкави мацета, но до такава степен! Ами че тя тежи тон и половина! Поне има ли осемнайсет?

— Слушай, защо не млъкнеш, а? — предложих миролюбиво. — Стига си ме разпитвал.