Всичко наопаки

Гледай ти! Не бях очаквал това. Защо трябваше да страда Артьом? Дявол да го вземе, излиза, че съм подложил динена кора на момчето. Получи се неудобно.

— Говорих с ръководството на клуба — продължи татенцето, — треньорът, за когото спомена, ще бъде прикрепен към Дана постоянно. Ще ходите всеки вторник, четвъртък и неделя, рано сутрин.

— Но те работят от десет — възразих плахо аз.

— Разбрах се с тях да работят с Дана от осем и половина. Ще тръгвате в седем, тъкмо в началото на работното ти време.

Мда, от това нищо не спечелих. Хем толкова се надявах преразглеждането на графика да ми позволи поне от време на време да ставам по-късно! За три седмици вече ми беше писнало да ставам в шест, все пак това не е моят режим, свикнал съм на друг живот и този войнишки ритъм здравата ми беше омръзнал. Обаче шефът, а! Поприказвал си с ръководството на клуба, лично научил всичко, проверил думите ми, спазарил специални условия за дъщеря си.

— Ето. — Той ми подаде пластмасовия правоъгълник на кредитната карта. — Тази карта е твоя. Не забравяй да се подпишеш на обратната страна. Превел съм пари по нея, за да плащаш в клуба. Но само в клуба, разбра ли? Лично за себе си — нито копейка. Надявам се, разбираш, че това се проверява за пет секунди, банката ми дава извлечение и аз ясно виждам откъде идва сметката. Ако дори една сметка дойде не от клуба, ще те уволня. Не понасям крадци.

— А по едно кафе след стрелбата? — попитах нахално.

— Аз ще се оправя, не съм дете, но Дана е на петкратно хранене, в клуба ще трябва да й купя нещо за ядене.

— Естествено — кимна Михаил Олегович. — И на Данка ще купуваш, и ти ще ядеш. За какъв ме имаш? Какви са тези странни въпроси?

— Имам ви за шеф.

Май в този момент попрекалих, но толкова се зарадвах на разрешението да ходим в стрелковия клуб, че временно изгубих чувството си за мярка и дистанция. Просто свят ми се зави от възторг и мозъкът ми се размъти. Но татенцето реагира съвсем адекватно, явно беше в добро настроение.

— Добре, правилно. По-добре да зададеш излишен въпрос, отколкото да действаш на своя глава и после да си скубеш косите. Имаш ли други въпроси?

Е, щом се захвана такова пиянство… Добре, ще рискувам.

— Имам. С какви пари ще плащам за бензина? Разстоянието е голямо.

— Какво общо има тук бензинът? — учуди се татенцето. — Нима мислиш, че ще ти позволя ти да караш Дана? Ще ви дам кола с опитен шофьор. Не се обиждай, Павел, но не мога да поверя дъщеря си на човек, който е претърпял сериозна катастрофа.

— Но аз не бях виновен! Мога да ви покажа всички документи от милицията, за катастрофата беше признат за виновен оня идиот! Аз нищо не съм нарушавал.

— Това няма значение. Има хора, които привличат неприятностите, а има и такива, които привличат травми и опасни за живота и здравето ситуации. От тях нищо не зависи. Такива са си по рождение, по природа. Може и да не си виновен, но привличаш… А аз не мога да рискувам с Дана. Край, това не подлежи на обсъждане.

Браво бе, зарадва ме. Вярно, чутото не беше приятно, но на фона на предстоящото пътуване ядът ми бързо се разсея.

Не бях взел предвид обаче най-важното — моята питомка Богдана Руденко. Нейната реакция се оказа напълно предсказуема, просто — нали съм си глупак! — не бях помислил за това.

— Никъде не отивам — тросна се тя, още щом й съобщих за заниманията със спортинг.

— Защо?

— Не отивам — и толкоз.

— Ами кажи го на баща си — коварно я посъветвах аз.

— Казах му. Казвам го и на вас.

Казвала му е значи… А татенцето въпреки това е решил. Добре де, ще напредваме с бавни стъпки.

— Дана — подзех кротко, — разбери, това е необходимо. Необходимо е, ако с тебе искаме да постигнем резултат. В условията на твоята тренажорна не можем да осигурим целия комплекс от мерки, които са ни нужни. Трябва не само да правиш упражнения, но и просто да ходиш. Непременно трябва да ходиш.

— Но аз ходя! Нали два пъти на ден по половин час съм на пътеката! Не е ли достатъчно?

— Ходиш, но в помещение. Вярно, отваряме прозорците, но то не е същото. Трябва да ходиш и да се движиш на чист въздух, извън града, та организмът ти да получава поне малко кислород, тогава обменните ти процеси ще се задействат. Без кислород няма да успеем. В центъра на Москва просто го няма, тук всичко е замърсено.

— Няма да ходя — отсече Дана и се извърна.

Мда, малко бавно схващам. Но пак добре, че изобщо схващам. Отидох при нея, с едната ръка я хванах за рамото, с другата обърнах главата на Дана така, че да ме погледне в очите.

— Обещавам ти — казах тихо, — че ако някой посмее да издума каквото и да било, ще го разкъсам. Веднага, на парчета. Но ако съм до тебе, никой няма и да посмее.

С тези думи доближих до очите й бицепса си и й демонстрирах раздвижените под тениската мускули, като при това направих страховита физиономия. Опитът беше сполучлив: Дана се поусмихна. Още половин час от определеното за занимания време отиде за уговаряне, но в края на краищата убедих хлапачката.