Всичко наопаки

И ето, че настъпи дългоочакваният вторник. Когато в седем без пет паркирах колата си пред дома на Руденко, забелязах непознат бял рейндж роувър. Уж бях изучил наизуст всички автомобили, които стояха тук сутрин, но този всъдеход виждах за пръв път. Дали не беше колата с опитния шофьор, която бе се заканил да изпрати татенцето? Леле-мале! Такова нещичко струва, кажи-речи, сто хиляди долара.

Така се и оказа. От роувъра слезе лично татенцето и тръгна право към мен.

— Дана е вече в колата — съобщи ми мрачно той. — Тръгвайте.

Нещо в гласа му не ми хареса, но щом се качих в разкошното купе, веднага схванах каква е работата. На задната седалка, свряна в ъгъла, се беше сгърчила ридаещата Богдана. Ясно. Остави ме да я убедя, но щом се стигна до тръгването, се уплаши. При това не й предстоеше нищо страшно, отивахме не към гимназията, където я бяха оскърбявали. Тя се плашеше просто защото отдавна не беше ходила никъде. Бе отвикнала да вижда чужди хора, кола, път. Беше изгубила навика за съществуване извън жилището и затова я обземаше обикновена паника. Ох, колко прав се оказа чичо й Володя! Щом сега пътуването с кола, заедно с добре познат човек, буди у нея такъв ужас, какво ли щеше да стане, ако беше останала вкъщи още известно време? Дори е страшно да си го представи човек.

Добре, паниката е естествена, но как да се справя с нея? Да не съм психиатър? Какво да правя?

— Тръгваме ли? — обърна се към мен шофьорът.

— Да, да, тръгваме — побързах да отговоря с опасението, че Дана може да изскочи от колата и да се върне вкъщи. Какво щях да правя тогава? Щях да я влача ли? Или щях да я нося на ръце? Страхотна картинка ще бъдем! Трябваше да тръгваме, докато тя ридаеше и не виждаше нищо. И още един въпрос: дали трябваше да я успокоявам, или да седя мълчаливо и да чакам тя да се наплаче и да спре? Нямам много опит с такива неща.

Притеглих момичето към себе си и започнах да го галя по главата, като говорех:

— Няма нищо, че те е страх. Това е нормално, всеки би се страхувал в такава ситуация, дори аз. Знаеш ли, много добре си спомням колко зле се чувствах, когато излязох от болницата. Лежах там половин година и когато ме изписаха, вървях из града и нищо не разбирах. Виеше ми се свят, краката не ме държаха, не можех дори да мисля. За половин година съвсем бях отвикнал от света. И ти си отвикнала. Но не се бой, аз непрекъснато ще бъда до теб и ти обещавам, че нищо лошо няма да ти се случи. Никой няма да те обиди, просто няма да го допусна.

— Аз съм непохватна — хлипаше в отговор Дана, — тромава съм и дебела, нищо няма да направя. Всички ще ми се смеят. Защо ме карате там? За да се опозоря ли?

Вътрешно се усмихвах. Тя още няма представа как протичат тренировките в спортинга. Стоиш на площадката с инструктора и наоколо няма никого, нито един страничен човек и никой не вижда как стреляш. Никой не вижда дори лицето ти, само гърба, защото лицето ти е обърнато към летящите мишени, тоест към зоната на стрелбата, а там, както е напълно ясно, хората не ходят. Да, но аз знаех всичко това. И после, проявих нужното благоразумие (все пак не съм пълен идиот!) предната вечер да се обадя в клуба, да се свържа с Анатолий Викторович Николаев и да му обрисувам проблема. Треньорът ме увери, че всичко е разбрал и не бива да се тревожа за нищо.

Около половината път изминахме с риданията, но втората половина беше по-спокойна. Поредното мъчение започна, когато стигнахме на територията на клуба и шофьорът Василий паркира на площадката пред него. Дана отказа да слезе от колата.

— Дана, трябва да слезеш — взех да я уговарям търпеливо.

— Знам — съгласяваше се тя през зъби.

— Слизай тогава.

— Не мога.

— Защо?

— Страх ме е.

— Но нали съм с тебе. От какво те е страх? Тук никой не те познава, никой не се интересува от теб. И изобщо, официално клубът работи от десет часа, сега е само осем и двайсет, няма никого, освен служителите. Слизай.

— Не мога. Няма да сляза. Да се прибираме.

Не знам как щеше да свърши всичко, ако не беше ми провървяло. На паркинга спря кола, от която слезе треньорът Николаев. Разбира се, не ме помнеше, което не беше чудно — такива като мен, дето идват да се позабавляват и да пострелят, са много. Но аз го помнех прекрасно и веднага го познах. Едър и як човек, над петдесетте, широкоплещест, с необикновено добри очи и ласкава усмивка. Помахах му за поздрав. Николаев очевидно веднага разбра, че именно ние сме гостите, заради които са му наредили да започва работа в осем и трийсет вместо в десет. Дойде, стисна ми ръка и надникна в купето.

— Е, как е, красавице, готова ли си?

Не знам кое надделя у Дана — паниката или доброто възпитание. Вероятно второто, защото тя не пожела да се излага пред чуждия човек и тромаво заслиза от колата. Беше невъзможно да я гледаш, без да те заболи сърцето: бледа до синьо, тресе се, очите й — подпухнали от сълзи. Хванах я здраво под ръка, притиснах лакътя й и я поведох подир треньора към клубното здание, където трябваше да се запишем в специалния журнал и да вземем пушка и патрони.

— Дана, това е твоят треньор, казва се Анатолий Викторович.