Всичко наопаки

— Много ми е приятно — измънка тя.

Господи, краката й се преплитаха от страх и тя постоянно се спъваше. Трябва да отдам дължимото на Николаев — той всичко видя, всичко разбра и заговори. Бавно, спокойно, с шеги и смешки разказваше как е уредено всичко в клуба, показваше площадките, покрай които минавахме, припомняше си някакви ловджийски лакърдии. Стори ми се, че ръката на Дана, притисната до хълбока ми, леко се отпусна, при това тя се спъваше вече по-рядко, с времето в този октомврийски ден бяхме извадили късмет, въздухът беше пронизващо свеж и прохладен, небето — безоблачно, а слънцето, което Дана не беше виждала толкова време — гарантирано. За активизирането на обменните процеси най-важното условие са слънцето и изобщо, ярката дневна светлина — това ми беше обяснила моята всезнаеща приятелка Света.

В клубното здание заведох Дана до бюрото, зад което седеше симпатично чернокосо момиче, и побутнах към нея разтворения журнал за регистрация на стрелците.

— Напиши си трите имена, а тук се подпиши.

Дана послушно взе химикалката и по това, че на два пъти я изпусна, разбрах, че все още не се е успокоила окончателно. А написаното беше учудващо разкривено, макар че момичето имаше прекрасен почерк, аз го бях виждал. Николаев избра пушка за нея, получи патроните, аз взех два чифта наушници за себе си и за Дана и всички тръгнахме към учебната площадка.

— Никога ли не си стреляла в стрелбище? — попита я треньорът. — И не си се занимавала със стрелба?

— Не съм.

— Това е добре. Винаги е по-лесно да обучаваш, отколкото да променяш придобити навици. Е, красавице, застани ето тук, на трети номер.

Дана се обърна към мен и аз весело й намигнах, след като с удовлетворение забелязах по личицето й учудване: ти да не си помисли, че те лъжа, като ти казах, че е по-лесно да се учиш, отколкото да преодоляваш придобити навици? Ето, и този вещ човек го потвърждава.

Дори с някакво вълнение очаквах чудото, защото не бях забравил как Николаев ме беше учил и вярвах, че той и сега няма да излъже очакванията ми. И чудото стана. Буквално пред очите ми. Той стоеше до Дана, държеше ръката си на цевта и говореше:

— Не бързай, погледни мишенката, полюбувай се как лети, сега я нацели на мушката, погали я, разбери каква е траекторията й, а сега се отмести малко по тази траектория — и изстрел!

И чинийката стана на парчета.

— Ето, че я няма мишенката — ромолеше ласкавият глас на треньора, — ти я уцели. Браво на момичето! Имаш страхотна пластика. Отличен изстрел. Класика.

След всеки втори изстрел аз скачах и помагах на Дана да презареди пушката — още не й достигаха силиците, за да пречупи цевта. След двайсет и четвъртия изстрел, когато вече отварях втората кутия патрони, тя изведнъж каза:

— Ще опитам сама.

И опита. Далеч не от първия опит, но Дана успя самостоятелно да презареди пушката и ме погледна с такава гордост, а в очите й се четеше такова щастие, че аз разбрах: успяхме. Тя ще идва в клуба. И ще стреля.

Но се оказа, че рано съм се зарадвал. Не всички изпитания бяха свършили.

Дана приключи със стрелбата и ние се върнахме в клубното здание. Трябваше да платя, след което (според графика) трябваше да нахраня Дана. А и аз, да си призная честно, бях ужасно гладен — както винаги, не бях успял да закуся. Тоест бях гаврътнал чаша кафе вкъщи, практически в движение, между бръсненето и обуването на дънките, но нали съм млад здрав мъж, винаги ми е нужна солидна и калорична закуска. Дана обаче не беше очаквала перспективата да се озове в клубния ресторант и когато вместо към изхода я поведох в съвсем друга посока, отново изпадна в паника. В ресторанта имаше хора. Посетители. Не много, само трима, но имаше и това хвърли момичето в поредния пристъп на страх.

— Защо отиваме там? — ужасена прошепна тя, като ме дръпна за ръкава.

— Втората закуска — поясних кратко.

— Хайде да ядем вкъщи — примоли се Дана. — Моля ви се. Да си вървим.

Но аз бях непреклонен. И въпросът не беше само в моята задача строго да спазвам режима й. Просто си спомних вкуса на миналия живот, когато ходех по скъпи клубове и се чувствах богаташ. Тук ми харесваше всичко, миришеше на пари, на солидност, на престиж, така че ми се искаше да постоя повече време. Да седна на мекото диванче, да протегна крака, да пийна хубаво кафе, да хапна красиво сервирана закуска. После да платя с кредитна карта (всичко като при богатите!) и чак след това красиво да си тръгна със скъпа кола с шофьор. И нищо, че този живот не е съвсем мой, че е платен от татенцето. Ще дойде време, когато ще се върна в него. Непременно ще се върна.

— Вкъщи ще обядваш. А сега трябва да хапнеш нещо съвсем леко. Избери място.

Дана избра диванче в ъгъла (можеше ли да се предположи друго!) и седна с вид на обречена на смърт жертва. Тримата посетители не ни обръщаха ни най-малко внимание, никой не се обръщаше, не я сочеше с пръст, не клатеше укорително или смаяно глава. С една дума, небето засега не рухваше. За себе си поръчах омлет и еспресо, за Дана — зелен чай и пресни боровинки.