Всичко наопаки

— И дори повече — кимна Володя. — Още Булгаков през трийсетте години е писал, че нас ни е повредил жилищният проблем. В нито една прилична страна не съществува проблемът за избор между родителите и съпрузите. Тоест този проблем може да се появява в единични случаи, а у нас е бил масов. И си остана такъв. На Запад човек завършва училище, заминава да учи надалече или да работи — и толкоз, той никога повече не живее с родителите си, живее сам или споделя жилище с приятели, после създава собствено семейство и когато си избира съпруг или съпруга, никога не мисли как неговият избраник или избраница ще се разбира с родителите му, ползвайки обща кухня. Те просто никога няма да се озоват в една кухня като равноправни домакини. Или неравноправни. Ще си ходят на гости, но никога няма да живеят заедно. А при нас какво ставаше? За да се отдели от родителите си, човек трябваше да има огромни връзки и възможности, младото семейство биваше принудено да живее с някои от родителите и крайно рядко се случваше зетят и тъщата или снахата и свекървата да бъдат истински приятели. Само по изключение. Най-често се започваха търкания, взаимно недоволство — и ето ти я необходимостта да избираш. Мъжът трябва постоянно да мисли на чия страна да застане, кого да защитава — съпругата си или майка си. И жените постоянно избираха между майка си и съпруга си. И от всички страни ги притискаха: „Или аз — или той! Или аз — или тя!“ Така нареченият съветски живот вече отдавна го няма, а проблемът остана. И моят брат страда тотално от този проблем. На никого и през ум не минава, че тази ситуация е абсурдна, никой не се опитва да се бори с нея. Всички са свикнали с наличието на този проблем, смятат го за напълно естествен и се примиряват. В него обаче няма нищо естествено, той е в разрез с природата, ненормален е.

— Но как трябва да се борим с него? — попитах любопитно. — Ти имаш ли рецепта?

В този момент си спомних как моето майче прие една моя приятелка. Хем аз съвсем сериозно се канех да се оженя за това момиче. О, животът щеше да ми се види черен!

— Безполезно е да се борим с него. За да не се проявява проблемът, родителите и децата трябва да имат друг манталитет, не като сегашния. Родителите трябва да престанат да се вкопчват в децата си и да се страхуват да ги отделят от себе си, а за да е така, те трябва да престанат да гледат на децата като на своя собственост.

Така си е. Мама и до днес иска да се върна, макар че аз вече осем години живея в Москва. Така и не се примири с мисълта, че вече няма да съм хванат за полата й.

— Цялата трагедия започва от мисълта: „Я да си родя детенце“. Усещаш ли нюанса? Да СИ, на СЕБЕ СИ. Е, тогава щом е на себе си, значи то е мое и никой да не е посмял да ми го отнема. По-нататък — както вече казахме.

— Добре, ами децата? Ти каза, че и децата трябва да имат друг манталитет.

Тази страна на нещата ме интересуваше много повече.

— Децата пък трябва да разберат, че не са длъжни да угаждат на родителите си и да оправдават техните очаквания. Човек не може и не бива да руши собствения си живот в угода на родителите си. Съпругът е твоето бъдеще, защото в семейството се появяват деца, а децата са движение напред. Когато избираме между родители и съпрузи, трябва да избираме бъдещето. Ами че това е елементарно! Но кой знае защо малко хора го разбират.

Това звучеше прекрасно, но как да се приложи на практика? Все пак човек не бива да си има работа с учени — ще те залеят с умни приказки, та в чудо ще се видиш, а полза — никаква.

Доядох омлета с картофи, внимателно обрах остатъците от жълтъка със залък и отново си налях чай. Володя продължаваше да сърба своето абсолютно студено нещо. Не разбирам, как може да го пие? Студен сладък чай. Бр-р!

— Паша, а ти какво ще правиш после?

Въпросът ме свари неподготвен и изобщо аз някак не го разбрах напълно. Кога после? След като си допия чая ли?

— Имам предвид, когато приключиш работата си с Дануска — какво ще правиш? Няма да се върнеш в професионалния спорт, предполагам?

— Защо пък? — възмутих се аз. — Откъде ти хрумна? Ще се върна, и още как. Само да се възстановя напълно и ще се върна. Кракът вече почти не ме боли, буквално още месец и ще започна да тренирам по малко, да си възвръщам формата.

Володя ме погледна учудено и малко тъжно.

— Паша, не се надявай. След такива травми хората не се връщат в професионалния спорт. Ако лекарите са ти обещали друго, излъгали са те. Разбирам, че ти е неприятно да чуеш това, но ще трябва да го признаеш. Ще трябва да се занимаваш с нещо, да си вадиш хляба. С какво? Мислил ли си за това?

Хайде де, лекарите ме били излъгали! Какво ли разбира той. Да не е медик случайно? Социолог жалък. Но няма да влизам в спор по този повод, я. По-добре да се престоря, че това не ме вълнува много. И изобщо, всичко ми е наред.

— А — безгрижно махнах с ръка, — все някак ще се оправя. Ще тренирам групи в школи за охранители или нещо подобно.

Надявах се да ме остави на мира, но не, впи се в мен като пиявица.

— Или ще подготвяш бойци за закритите клубове, какъвто си бил и ти?