Всичко наопаки

Не, всъщност тук май въобще не мирише на мистика. В думите му имаше определена логика. Вярно, за това, че звездите се били подредили еди-как си — това ме съмняваше, но всичко останало звучеше напълно правдоподобно и изцяло се потвърждаваше от моите собствени житейски наблюдения.

— И какво е според теб моето предназначение? Доколкото разбирам, биеш именно нататък — казах аз, нескрито ехидно.

— Правилно разбираш. — Той отново отпи от своето странно питие. Интересно, когато то се свърши, той пак ли ще напълни бездънната си каца с горещ чай и ще го чака да изстине, или ще сръбне поне няколко глътки, както е топличък? И колко ли такива каци изпива през деня?

— Твоето предназначение, Павел, е да подкрепяш слабите, да бъдеш до тях и да им помагаш. Природата ти е дала всичко необходимо за това. Осем години си вървял по един път и не си стигнал доникъде. Но пък по другия само за месец и половина измина разстояние, за което на други хора щяха да са нужни години. Именно в такива случаи ние, гледайки отстрани, ахкаме, възхищаваме се и говорим за талант. Аз виждам как общуваш с Дана. Ти дори невинаги разбираш това, което се опитвам да ти обясня, и същевременно интуитивно правиш всичко абсолютно гениално. Най-добрият психолог или психотерапевт не би могъл да постъпва по-правилно. Мина малко повече от месец, а момичето се променя буквално пред очите ми, и то при положение, че отслабна незначително. Ето, това е твоето предназначение. Именно затова успяваш с Дана, и то го правиш талантливо. Ти не изпитваш пренебрежение към слабия, ти умееш да го жалиш, да съчувстваш на тази слабост и притежаваш дарба, която ти позволява да помогнеш реално. А пък си решил да пропилееш живота си, като тичаш подир красивото. Не ти ли е жал? Та нали по никой начин няма да го настигнеш.

Само това ми липсваше! Аз, спортистът, боецът, трябвало да се превърна в рамо, на което да плачат истерични госпожички? Тоя Владимир Олегович определено не е в ред.

— Ще видим — казах и станах. — Но ти си прав, Володя, това не е твоя работа. И не ми натрапвай мнението си по този въпрос.

— Няма вече. — Той се усмихваше и изобщо не изглеждаше обиден. — Водихме този разговор за пръв и последен път, обещавам. Просто трябваше да ти кажа всичко това, та после да не се коря, че не съм ти го казал.

— Добре, ти ми го каза, а аз го забравих. Дотук беше.

Сбогувах се с Дана, която седеше пред компютъра и пишеше нещо, като поглеждаше в отворения албум, и си тръгнах. Разговорът остави у мен неприятно чувство, дори не чувство, а нещо като остатъчен вкус, когато храната отдавна се е смляла, а споменът за нея не може и не може да се отмие от езика с вода или да се премахне с бонбони. Наистина, в тежката ситуация аз останах сам… И след осемте години в столицата се озовах на същата точка, от която бях започнал: без работа, без пари, без жилище, тоест през тези години не бях направил никакво движение напред. Няма как да споря с това. Нима Владимир е прав? Ала тутакси моето живо въображение ми нарисува карикатурна картинка, на която аз, в ролята на помощник на слабите, с огромни чанти, от които стърчаха краставици и кефир, покорно се мъкнех след облечена в скъпо кожено палто и окичена с украшения ридаеща лелка. И категорично не исках да се съглася с това.

Още на другия ден, ядосан и преизпълнен с намерения незабавно да докажа колко не е прав Владимир Олегович, аз се заех с усилени тренировки. Всъщност и по-рано се стараех да поддържам формата си, вкъщи правех специална гимнастика, а в дома на Руденко не пропусках възможност да използвам тренажорите и докато Дана се тътреше по пътеката, помпах мускули, но сега реших, че е дошло време да се заема със себе си сериозно и постепенно да си върна бойната кондиция. Кракът ме болеше все по-малко и ми се стори, че времето е дошло.

След седмица стана ясно, че непростимо съм избързал. Удари ме такава болка в гърба, че се принудих да отида на лекар. При цялото ми негативно отношение към казаното от Володя, неговите думи все пак бяха посели в глупавата ми глава някои съмнения, затова избрах друг лекар, не онзи, който ме лекуваше в болницата.

— Какви ги говориш, момче — каза той, след като разгледа снимките ми и прочете документите, които ми бяха издали в болницата, — какви ти натоварвания? Да не си полудял? Забрави! Ти никога няма да се върнеш в големия спорт. Избий си го от главата.

Аз се опитах да споря и да доказвам нещо, лекарят се усмихваше, сочеше ми с писалка някои участъци от снимките и търпеливо, като на малоумен, обясняваше, че „ей това“ и „ей това“ говорят абсолютно еднозначно: само едно несполучливо падане или силен удар по гърба — и аз ще се превърна в безпомощен инвалид за целия си останал живот. Повтаря ми това, докато не повярвах…

Този ден здравата се натрясках в клуба с някакви почти непознати мъже, вкъщи се опомних, като открих до себе си в леглото ужасно грозна мадама, и отидох на работа в състояние, в каквото не си спомнях да съм бил през последните години.