Всичко наопаки

В гласа му долових известно недоверие. Какво, да не е решил да ми дава акъл? Да дава акъл на братчето си, педагог такъв. То е лесно да разсъждаваш в кухнята си, да се правиш на всезнайко, а на практика какво се получава? Брат му има проблеми, племенницата му има проблеми и нещо не забелязвам тоя умник и всезнайко някак да ги решава.

— Защо пък не — погледнах го предизвикателно. — Какво лошо има в това? Добре, Володя, благодаря за вечерята, ще тръгвам.

Решително се надигнах, но той ме спря с жест:

— Почакай, Паша. Не се обиждай, не ми се сърди. Вярно, бъркам се в чужди работи, но… Ето какво исках да ти кажа. Момчетата, с които си се сдърпал в клуба…

Охо-о, Дана му е докладвала и за това! Ама тя наистина ли му разказва ВСИЧКО? Може би му казва и колко пъти е ходила до тоалетната?

— Те са просто глупаци — троснах се аз. — И си получиха, каквото заслужаваха.

— Не се съмнявам. Но това е предишната ти компания. Средата, в която си живял. В нея ли искаш да се върнеш? Искаш да общуваш с глупаци ли? С богати безделници и картоиграчи мошеници?

— Е, там не всички са такива. Има и свестни момчета — отговорих, впрочем не твърде уверено.

Честно казано, след онази среща в стрелковия клуб бяха ме спохождали известни съмнения по този въпрос.

— Не споря. Но като гледам, нещо приятелството ти с тях не върви. Или не ти харесват много, или — прощавай — ти не си им особено нужен.

— Това пък откъде ти хрумна?

— Никой никога не те търси по телефона. Или те търсят, но рядко. Не е ли така? Не те търсят, не си уговарят срещи с теб. Това нищо ли не ти говори?

Прав беше, дума няма. Обаче Дана, Дана! Докладвала е на чичо си дори, че мобилният ми телефон мълчи като полумъртва змия. То змиите и живи не са особено шумни, а пък полумъртви… Излиза обаче, че момичето било наблюдателно. Браво!

Но никак не ми беше приятно да слушам всичко това.

— Не разбирам накъде биеш. За какво са всичките тия приказки? Какво те засягат моите приятели? — С усилие възпирах яда си аз.

— Ами там е работата, че нямаш никакви приятели — спокойно отговори той. — Паша, разбери: това не е твоята среда. Не е твоят живот. Това не са твоите хора. Затова никой не те търси, затова нямаш приятели.

Толкова се слисах, че машинално си налях още чай. Е, добре де, щом го налях, трябваше да го изпия. Неразбираемите му думи напълно ме бяха вцепенили.

— А каква е връзката? — беше единственото, което можах да попитам. — Какво отношение има едното към другото?

— Най-пряко. Ето виж, ще ти обясня. За всяка професия се искат определен ум и характер. Хирургът е един тип личност, театралният актьор — съвършено друг. Същото се отнася и за начина на живот. Живот на отшелници водят хора от един тип, активен и светски живот — съвсем други хора. Това го разбираш, нали?

— Е, да.

— Но съществува и понятието предназначение. Ако един човек е разбрал предназначението си и го следва, тоест с удоволствие се занимава с това, което му е писано, край него винаги ще има хора, занимаващи се със същото и подобни на него по манталитет, с подобен характер, със същите жизнени ценности и цели. С такива хора му е леко и комфортно да общува, с тях бързо намира общ език и завързва отношения, които няма да секнат само защото той е легнал в болница за половин година и временно е изпаднал от професията. Щом твоето заболяване е довело до скъсване и загубване на връзките, значи това не са връзките, които са ти нужни, и значи си общувал с неправилните хора и си живял неправилния за теб живот. Сега разбираш ли?

Охо? Вече стигнахме и до предназначението. Замириса на мистика. Е, и после? Ами че той е просто ненормален!

Господи, аз пък, глупакът, за малко щях да му се обидя, а той бил обикновена откачалка, вманиачен по предсказания, предназначения и тем подобни глупости. Какво семейство, а! Тъкмо се бях зарадвал, че в него има поне един нормален човек, а сега излиза, че съм сбъркал.

— Слушай — казах съвсем кротко, — не ми мъти главата, става ли? Аз не вярвам в предназначения и изобщо съм твърд атеист. И животът, който водех преди катастрофата, ми харесва. Харесва ми да ходя по шумни места, да прекарвам времето си с богати младежи, да карам скъпа кола и да свалям красиви мацки. Харесва ми, разбра ли? Вярно, за всичко това трябва да представляваш нещо и да имаш достатъчно пари. Докато работя за твоето братле, аз нищо не представлявам, но ще дойде време и ще се върна в този живот, каквото и да ми струва това. Ще се върна в него, чуваш ли? И недей да ми пееш за предназначения, аз и без тебе знам всичко за себе си.

Володя мълча известно време, а пръстът му се движеше нагоре-надолу по дръжката на сребърната чаена лъжичка. После той вдигна към мен много сериозен поглед.

— Няма да успееш.

— И защо?

— Защото… От колко години си в Москва?

— От осем. И какво?