Всичко наопаки

А тя ме гледаше все така — лукаво и подканящо… Абе, какво иска? Вярно, аз се харесвам и никога не съм имал проблеми с момичетата, но все пак, макар и в малко количество, имам мозък и разбирам, че едва ли момиче като Юля може да е изпитала неземна страст към мен. Съдейки по възторга, който тя не можа добре да прикрие, когато разказваше за Николское, интересуват я съвсем други мъже със съвсем други перспективи. Е, какво иска тогава от мен?

Но нямах време да разсъждавам по този въпрос. Колко души в тази къща знаят, че е понесла чай към моята стая? Домашната помощница Нина — определено, а може би и още някой. Ето защо или аз, или Юля трябва колкото може по-бързо да застанем пред нечии очи, та никой после да не може да докладва на татенцето как Юля е отишла при Павел и двамата са прекарали насаме еди-колко си време. А и татенцето, между другото, си е вкъщи днес, нали е събота. Но по всичко личи, че Юля не смята да излезе оттук, настани се за дълго, обхвана колената си с ръце. Следователно трябваше аз да се махна.

Ето, така се получи, аз се озовах в трапезарията в необичаен час — малко след четири. Отдавна работех при Руденко, но по това време не бях влизал в голямата стая с овална маса.

А в трапезарията Лена даваше на малкия Костик следобедната му закуска.

— Здрасти!

Малчуганът радостно ми подаде ръчичка. Лена вдигна очи и плахо се усмихна.

— Здрасти — смотолевих, превъзмогвайки главоболието, което още не ме беше отпуснало.

И изведнъж я видях.

Нещо се случи. Не разбирах какво именно. Толкова пъти бях виждал тази млада жена — и не бях я виждал. Тя се стараеше да не се набива в очи, никого не заговаряше първа, постоянно укротяваше синчето си, ако то вдигаше твърде много шум или тичаше, и изобщо, изглеждаше като същество, което се опитва да заема колкото може по-малко място в този свят. Като имах предвид положението й на бедна роднина, храненица в семейство Руденко, подобно поведение ми изглеждаше напълно естествено, ето защо не се замислях за това и не обръщах никакво внимание на Елена: сред най-красивите жени на планетата самотните майки биха ме заинтересували на последно място.

А този ден я забелязах. Видях я. И хлътнах.

Нина веднага довтаса и ме погледна въпросително — сиреч, какво ще обичате. Помолих за един по-силен чай и нещо за хапване. След три минути пред мен стоеше парещо горещ порцеланов чайник, чаша с чинийка, панерче с пресен хляб и голям поднос със студени закуски.

Опитвах се да подхвана разговор. Шегувах се. Усмихвах се. Забравих за главоболието си. Ръсех комплименти. Закачах се с хлапето. Майчице, какво ли само не правех, за да оживя съвместното ни седене до масата. Нищо не помагаше. Елена уж ме слушаше, но почти не реагираше на опитите ми да вляза в контакт с нея, не се усмихваше, а на въпросите ми отговаряше едносрично и гледаше предимно към сина си. Е, ако главното в живота й е Костик, тогава…

— Искаш ли да бъдеш силен и да побеждаваш всички? — попитах момчето.

— Искам! — звънливо отговори той.

— Мога да те науча — хвърлих коварната примамка. — Ако майка ти разреши. Как мислиш, майка ти ще разреши ли да спортуваш?

— Ще разреши! Ще разреши! Нали, мамо? Нали ще разрешиш?

— Трябва да попитаме Михаил Олегович — отговори Елена, все така, без да ме поглежда.

Че как иначе. Кой е господар в къщата? И ако на мен ми е разрешено в паузите между сутрешните и вечерните сеанси да правя каквото искам, такава свобода очевидно не е дадена на живеещите тук. За всичко е нужно височайше разрешение. Доколкото си спомням, навремето Анна Алексеевна не беше одобрила тази идея, но нейните аргументи ми се видяха съмнителни. Защо пък да не опитам още веднъж? Струва ми се, че татенцето все пак разсъждава нормално и в решенията си се ръководи предимно от съображения за целесъобразност, а не от някакви овехтели сметки: кой от какви пари живее и кой на кого какво дължи.

— Искате ли аз да поговоря с Михаил Олегович? — предложих. — Не мисля, че ще има нещо против. Какво лошо има, ако през свободното си време поработвам с момчето? Та това е безплатно, не са нужни допълнителни разходи, а аз имам време.

— Добре. — Тя кимна и изведнъж вдигна глава и ме погледна с такава нежност и благодарност, че сърцето ми подскочи. — Попитайте го. Ако той разреши, аз нямам нищо против.

— Ура! — закрещя Костик и Елена веднага уплашено сложи пръст на устните си: — По-тихо, сине. Защо викаш? Бива ли така?

Стори ми се, че вече съм по средата на пътя към победата, но в трапезарията влезе мадам Лариса Анатолиевна. Елена бързо грабна Костик, като остави на масата недояденото кисело мляко, и излезе. Не исках да отлагам, затова веднага споделих с господарката готовността си да работя в свободното си време с момчето. Това не ентусиазира Лариса, макар че — ей богу! — не разбрах защо. Какво лошо може да има в това, детето от малко да се приобщава към спорта?

— Ще поговоря с Михаил Олегович — сухо каза тя. — Сигурна съм, че той няма да одобри тази идея, но ще му предам.