Всичко наопаки

— Така-а — проточи шефът, който ми отвори и подуши наоколо, — ясно. Вечерта е преминала бурно. Е, хайде, имаш пет минути, за да пиеш кафе.

Исках не кафе, а да умра, след като разстрелям с гранатомет шофьора, който ме беше блъснал, и всички лекари, взети заедно. Но покорно се потътрих след шефа към трапезарията, разбирайки, че щом не можеш да направиш това, което искаш, трябва да правиш поне това, което можеш.

От кафето не ми олекна, към главоболието се прибави и сърцебиене и аз окончателно се скапах. Дана вече надничаше в стаята като намек, че е готова да започне заниманията, но татенцето някак не обърна внимание на това.

— Е, какво се е случило? — попита той, като ме оглеждаше, сякаш ме виждаше за пръв път. — Какво си празнувал?

— Погребението си — изломотих, едва управлявайки езика си.

— Защо така?

— Измамили са ме.

— Кой?

— Лекарите. Казаха, че след година и половина — две ще се възстановя напълно и ще мога да се състезавам. Оказа се, че са ме лъгали. Вече никога нищо няма да мога да правя.

— Странен човек си — позасмя се Михаил Олегович. — И без лекари е ясно, че не можеш да си изкарваш хляба с това чак до смъртта си. Е, още пет години — максимум. А после какво? Животът е дълъг и човек иска да яде до края му, а не само на младини. Представи си, че сега не си на двайсет и девет, а на трийсет и четири, че времето ти в спорта е изтекло — какво по-нататък? Какво значение има кога е настъпил този момент — сега или след пет години? Той е настъпил и ти си стигнал до деня, в който трябва да решаваш нещо. Така че — решавай.

Да слушаш такива приказки, и то махмурлия, никак не е приятно, така че опашката чакащи смъртта си от моя гранатомет се увеличи с още един човек. За да не избухна и направя някоя глупост, станах от масата.

— Време е за работа, Дана чака.

— Ами добре. — Татенцето ме погледна някак странно, насмешливо или пък неодобрително. — Върви, работи тогава.

Следобед, между сутрешните и вечерните занимания, се излежавах в бърлогата си, нямах сили дори да гледам филм или да се отдам на любимата си игра. Май бях изпаднал в дълбока депресия. Лежах на дивана и със злобно недоумение си мислех, че нормалният човек трябва да има приятел, с когото би могъл да предъвче всичко това, да пийнат заедно и онзи да му подаде рамото си. Аз какво, да не съм ненормален? Защо лежа абсолютно сам и човъркам проблема си, а до мен няма никого? Нито приятел, нито жена. Като си спомних сутрешното „сладурче“, открито в леглото ми, потреперих. Бих могъл да си поговоря с Артьом, но след като му промениха графика така, че сега нямаше почивни дни, той започна да се отнася към мен с някаква хладна предпазливост. Знае ли човек, може да измисля някакво друго занимание за Дана, отново да променят графика и него окончателно да го впрегнат така, че да не може дъх да си поеме. С една дума, приятелските отношения, на които бях разчитал в самото начало и които уж бяха започнали да се създават, не се получиха.

Към четири часа вратата на стаичката ми се отвори и на прага застана Юля с поднос в ръце.

— Да не спиш? Вуйчо Миша каза, че днес нещо не си добре. Ето, донесох ти чай.

— Трябва да чукаш, преди да влезеш. — Бях ядосан и съответно груб.

— О, представете си! Да не би да имаш някакви тайни?

Тя остави подноса на масата и седна до мен на крайчеца на дивана. Е, само това липсваше!

— Спя. Ами ако не бях облечен?

— И какво? Няма да видя нищо ново. На всички им са еднакви. Я по-добре да ти налея чайче, вземи си и бисквитка. Какво те боли?

Лежах с изпружени крака, а нейното дупе плътно се бе притиснало до бедрото ми. Не, сладурче, няма да успееш, аз държа на работата си и нямам намерение да престъпвам нареждането на шефа. Заплатата ми е по-скъпа, още повече сега, когато за нищо не ме бива.

Събрах всичките си налични физически сили, измъкнах краката си изпод гърба на Юля и слязох от дивана.

— Не съм господар, та да ми носят чая в стаята. Благодаря за грижите, но няма нужда.

Струваше ми се, че казах напълно достатъчно и Юля сега ще си тръгне. Но тя май нямаше никакво намерение да го направи. Напротив, подви изопнатите си в тесните дънчици колена и се сви на кълбо на моя диван.

— Хубаво е при тебе, уютно, и диванът ти е толкова удобен — проточи тя, като ме гледаше кокетно. — Не се сърди. Вече и без това донесох чая, хайде да го изпием. И бисквитите са много вкусни — Нина ги изпече. Сядай де, какво стоиш?

Тя потупа с ръка мястото до себе си. Съблазнително, дявол да го вземе. Но… не. Каквото ще да става — не. Дори да я нямаше забраната на татенцето, дори Артьом да не беше ме предупредил за ревността, която Дана изпитва към учителите си, дори формите на Юля да бяха по-пухкави и да отговаряха на моите представи за женска красота — не. В момента не съм в необходимото състояние и настроение. Нищо не би излязло.