Всичко наопаки

— Лена — протегнах ръка през масата и похлупих с длан пръстите й, — днес в колата ти беше съвсем друга. Смееше се, радваше се, очите ти грееха. Какво трябва да направя, за да се усмихваш отново? Ако съм те обидил с нещо, кажи. Ще се извиня, ще го взема предвид, това няма да се повтори. Струва ми се, че цялата тази обстановка — със свободната си ръка посочих стените на трапезарията — ти действа някак потискащо. Тук си притеснена, затворена. Това е причината, нали? Искаш ли да се махнем оттук? Да отидем у нас. Аз имам време до пет. Да вървим, а?

По лицето й се изписаха нежността и благодарността, които толкова бях искал да видя, и устните й трепнаха, сякаш тя понечи да каже нещо…

Вратата, която благоразумно и предвидливо бях затворил, се отвори и аз видях масивната фигура на татенцето. Лена уплашено издърпа пръстите си от ръката ми и пребледня. Татенцето пък напротив, стана целият морав.

— Това… какво е? — Той посочи с пръст мястото, където току-що на масата бяха лежали двете длани, а сега бе останала само една — моята, защото за разлика от Елена аз не отдръпнах своята. Защо беше нужно? Какво лошо правех? Забранено ми е да закачам Юля — изпълнявам го. А за Елена не сме си приказвали. Ако не е позволено, трябваше да ме предупредят. Но с ръка на сърцето трябва да призная, че дори да ме бяха предупредили, това нищо нямаше да промени. Аз наистина се влюбих и в това състояние щеше да е трудно да ме спрат.

Не сметнах за нужно да отговоря каквото и да било, тъй като въпросът на татенцето ми се стори чисто риторичен. Нали всичко беше видял, защо трябва да пита „какво е това“? Каквото си видял, това е. Мъж държи ръката на жена и гали пръстите й. Нищо повече.

— Миша… Михаил Олегович… — замънка Лена. — Ние просто… нищо такова…

Тя скочи и избяга от трапезарията, като едва не събори татенцето. Михаил Олегович стоеше и ме гледаше втренчено. Аз седях, но всичко останало беше същото: и аз го гледах втренчено. Ама наистина, не разбирах с какво съм се провинил и дали изобщо съм се провинил.

Най-сетне устните му помръднаха:

— Престани с това.

— Защо? — нахално попитах аз.

Не, аз съм разумен човек и съм готов да спазвам всички правила, стига ясно да ми се обясни защо това бива, а онова — не бива. Например, изпълнявам инструкции, както и правила за техника на безопасността, тъй като са ми обяснили защо е важно да го правя. И не пъхам фиби в контакти, защото знам, че това не бива да се прави. Дори съм готов да разбера защо аз, безпаричното и безимотно момче без образование и делови перспективи, не бива да въртя любов с хубавички млади племенници на богати хора. Но защо не бива с Лена? Исках яснота.

— И през ум да не ти минава. — Татенцето повтори формулировката, която вече бях чул, когато стана дума за Юля. — Да не си посмял.

— Но защо?

Ако бях толкова упорит в овладяването на знания, сигурно вече щях да съм професор или дори академик.

— Без коментар. Защото аз казвам.

Той крачеше по дългия коридор, а аз стоях на прага на трапезарията и гледах след него. Михаил Олегович отвори вратата на своя кабинет (миналия месец там ми наброи заплатата), след минута излезе оттам с папка в ръка и аз схванах, че се е върнал за някакви забравени сутринта документи. Той подмина антрето и входната врата и влезе в друга стая, откъдето не излезе доста дълго. Сигурно пет минути. Нима това е стаята на Лена? И той не пожали време и сили, за да я накастри хубаво? Да можех да чуя какво й говори, сигурно щях най-сетне да разбера смисъла на забраната му и причината да е недоволен.

Да кажа, че се вбесих, би било все едно нищо да не кажа. Заедно с яда у мен кипеше цяла тенджера, пълна с недоумение, раздразнение и разочарование. Вече си бях представил този ден, моето възбудено и въодушевено от сутрешната среща въображение ми бе обрисувало пъстра, изпълнена с радост картина на развитието на отношенията ни с Елена — и този провал!

Толкова зле се почувствах, че се съвзех чак на другия ден. Докато работех сутринта с Дана, твърдо реших да намеря възможност да поговоря с Елена на спокойствие. В апартамента това е практически невъзможно, значи трябваше да се опитам да я засека навън. Да я кача в колата, да я закарам някъде, в някоя сладкарница например или ако успея, вкъщи и всичко да си изясня. Речено — сторено. Зарязах опитите да си върна физическата форма, престанах да играя на компютъра и да гледам екшъни на видеото. Щом приключех занятие с Дана или се върнехме от стрелковия клуб, излизах, сядах в колата и чаках. Разбира се, предвиждах възможността за неприятна ситуация — например, някой да ме види как седя в колата, и то неведнъж. Е, за първия случай ще мога да кажа, че ми предстоят няколко задачи и още мисля от коя да започна и съответно в коя посока да потегля. Или че чакам да ми се обадят по телефона, след което ще мога да реша накъде да тръгна. Но това ще е за първия случай. А за втория? За третия? Като известна предпазна мярка паркирах малко встрани, на място, от което много добре се виждаше входът на сградата, но където би било трудно да видят мен в колата.