Всичко наопаки

— Ти вчера май пак си описвала някаква картина у чичо си и леля си?

— Аха — продума тя, без да вдига глава.

— И каква беше тази картина?

— Портрет на мъж.

— Какъв мъж?

— Не знам. Така е озаглавена картината — „Портрет на мъж“.

— А кой я е нарисувал?

— Масейс.

Никога не бях го чувал. Какво има да му се описва на един портрет? Е, лице като лице, още повече, че не се знае чие е.

— И ти какво написа? — полюбопитствах, постепенно напредвайки към най-важното.

Дана повдигна главата си и подложи длани под брадичката.

— Опитвах се да разбера защо човекът на портрета държи в едната ръка перо, разпятие и напъпила роза. От сюжета на картината това не може да се разбере пряко, но можем да предполагаме, като се опираме на детайлите. Там всичко е много интересно. — В гласа на момичето зазвуча възбудата на изследовател. — Представяте ли си, в едната ръка той държи перо, разпятие и роза, в другата — сгънат няколко пъти лист хартия, който прилича на документ, на масата има мастилница, а над главата на човека има нимба. Общо взето, странно, нали? Кой е той? Какъв документ държи? Защо е тая нимба? Какво общо има розата? Леля Муза ми заръча да опиша платното от гледна точка на живописта — за техниката, за перспективата и така нататък, а чичо Володя предложи да поразмишлявам върху съдържанието и да измисля историята на този човек.

— Нима я измисли? — искрено се учудих аз.

Аз за нищо на света не бих могъл. Перо, роза и разпятие. Шантава работа, честна дума. Наслагат разни работи, а потомците после да гадаят.

— Ами… донякъде успях. Не напълно, разбира се — призна Дана.

— На леля ти Муза хареса ли й?

— Тя още не е видяла какво съм написала. Ще се върне чак след четири дена.

— Така ли? — С всички сили се мъчех да не се издам, макар че ръцете ми предателски потрепериха. — Няма ли я в града?

— Аха, в Петербург е, на конференция по атрибуция на картини.

— Атрибуция ли? Това пък какво е?

Не че ми беше интересно що е атрибуция, но ми трябваше време да се съвзема. Дана да си обяснява… аз обаче не я слушах, а обмислях получената информация. Значи Муза Станиславовна не е в Москва, а през това време Елена посещава мъжа й. Какво пък, всичко е ясно. Така и трябва да бъде. Жалко само, че се налага да се разделя с надеждата за съвпадения и други разни оправдаващи ситуацията обстоятелства.

Доизслушах обяснението, след което продължих своето разследване.

— Забелязах, че леля ти изобщо не идва тук. Защо не идва у вас?

— Не знам. Тя е много заета. И изобщо, винаги аз ходя у тях.

Много логично. Като те слуша човек, драга моя, излиза, че от цялото семейство Руденко има смисъл да се общува само с теб, а тъй като Муза и без това има възможност да общува с теб, за какво й е потрябвало да идва тук? Няма ли да се пръснеш от това самочувствие? Впрочем, защо трябва да се нахвърлям на момичето? То е само на петнайсет години и всъщност е още дете.

По-важно е друго: не съществува официална и ясна за всички причина Муза да не идва тук. Излиза, че все пак съм прав и причината за това е Лена.

Но аз съм боец, поне бях навремето, така че нямах намерение да се предам толкова лесно. Елена ме харесваше със сигурност, не бих могъл да сгреша, в противен случай нямаше да предложи да се разходим заедно с колата и да се смее на моите не твърде остроумни шеги. Харесваше ме може би не толкова, колкото аз нея, но не й бях неприятен или скучен. Ами онзи нежен и благодарен поглед? И досега не мога да го забравя.

Тъй като на два пъти бях виждал Лена навън, сега знаех какво яке носи и надничайки в дългия вграден гардероб в антрето, можех да разбера дали тя си е вкъщи, или не е. На другия ден, когато докарах Дана от тренировка и се убедих, че якето си е на мястото, отидох до стаята, където бе влязъл татенцето и тихо почуках.

Вратата се отвори, но вътре в стаята не ме пуснаха.

— Случило ли се е нещо? — разтревожено попита Лена.

Тя стоеше пред мен, страшно красива, с панталон и свободен дълъг пуловер, а слънчевите лъчи, които падаха от прозореца зад гърба й, сякаш минаваха пред русите й коси и ги правеха златни и някак прозрачни. Нито преди, нито след това съм я обичал толкова силно, колкото в този момент.

— Хайде да поговорим спокойно.

Направих опит да вляза, но тя опря ръка на вратата и не помръдна.

— Павел, недей. Остави всичко, както си е.

— Но защо? Какво ни пречи? Поне ми обясни защо Михаил Олегович реагира така болезнено.

— Нищо няма да ти обяснявам.

— Може ли все пак да вляза?

— Не. — И добави вече по-меко — Върви си, Павел, моля те, върви си.