Възмездието

Двама от мъжете явно бяха изненадани, а третият е бил посечен, преди да успее да използва меча си. Усетих как в гърдите ми се надига ярост, същата, която бях изпитал към стражите, когато бяха пуснали Кенджи в градината или когато се бе промъкнал незабелязано край тях, яростта към обикновените хора, които така лесно ставаха жертви на Племето. Биваха нападани неочаквано, както ядат, безмилостно убивани от наемници, преди някой от тях да успее да се измъкне и да предупреди за настъпващата армия…

Кахей вдигна чайника от мястото, където бе захвърлен.

— Почти е изстинал.

— Трябва да ги догоним, преди да са стигнали града.

— Да тръгваме — рече Кахей с блеснали от нетърпение очи.

Но когато се обърнахме, за да излезем, долових лек шум, който идваше от малък склад зад стражницата. Направих знак на Кахей да замълчи и отидох до вратата. Някой се спотайваше зад нея, опитвайки се да сдържи дъха си и пресекливите си ридания. Рязко плъзнах вратата встрани и влязох с едно-единствено движение. Из помещението бяха разхвърляни чували с ориз, дъски, оръжия и земеделски инструменти.

— Кой е там? Излез!

Разнесе се топуркане и иззад балите изскочи малка фигура, която се опита да се шмугне между краката ми. Аз я сграбчих, видях, че беше десет-единайсетгодишно момче, осъзнах, че стиска нож, и със сила разтворих пръстите му, докато накрая той извика и го пусна. Загърчи се в хватката ми, като се мъчеше да не хлипа.

— Стой мирно! Няма да ти сторя зло!

— Татко! Татко! — закрещя той.

Бутнах го пред себе си обратно в стражницата.

— Някой от тези ли е баща ти?

Лицето му бе пребледняло, дъхът му излизаше на пресекулки, очите му бяха пълни със сълзи, но той все още полагаше отчаяни усилия да се овладее. Нямаше съмнение, че е син на воин. Сведе поглед към мъжа, когото Кахей бе издърпал от огнището, взря се в ужасната рана и безжизнените очи и кимна. После призеленя и аз го издърпах през вратата, за да повърне навън. В чайника имаше останал малко чай. Кахей го наля в една от оцелелите чаши и даде на момчето да пие.

— Какво се е случило? — попитах аз.

Зъбите му тракаха, но той се стараеше да говори нормално, въпреки че гласът му прозвуча неестествено силен.

— Двама мъже влязоха през покрива. Удушиха Китано и Цурута. Някой друг преряза въжетата на кола отвън и подплаши конете. Баща ми се втурна след тях и когато се върна, двамата разпориха корема му с ножовете си — той отчаяно се мъчеше да потисне риданията си. — Мислех, че са си отишли — продължи той. — Не ги виждах никъде! А те се появиха изневиделица и го разпориха…

— Ти къде беше?

— В склада. Скрих се. Срам ме е. Трябваше да ги убия!

Кахей се усмихна при вида на освирепялото детско лице.

— Постъпил си правилно. Порасни и тогава ги убий!

— Опиши ми двамата — подканих го аз.

— Бяха в тъмни дрехи. Не издаваха никакъв шум. И правеха онзи номер, дето изведнъж изчезват и изобщо не ги виждаш — изплю се презрително и добави: — Магии!

— А армията, която е преминала оттук?

— Ийда Нариаки от клана Тохан заедно с воини на Сейшуу. Познах им гербовете.

— Колцина?

— Стотици — отвърна той. — Преминаваха дълго. Но последните минаха преди малко. Изчаках ги всичките и точно се канех да изляза, когато ви чух, затова останах скрит.

— Как се казваш?

— Сугита Хироши, син на Харуки.

— В Маруяма ли живееш?

— Да, моят чичо Сугита Харуки е главен васал на Маруяма.

— По-добре ела с нас — рекох. — Знаеш ли кои сме?

— Отори — отвърна момчето и за пръв път се усмихна… немощна, скръбна усмивка. — Виждам го по гербовете ви. Мисля, че сте онези, които очакваме.

— Аз съм Отори Такео, а това е Мийоши Кахей. Съпругата ми е Ширакава Каеде, наследница на тази област.

Момчето падна на колене:

— Владетелю Отори. Братът на господаря Мийоши дойде при чичо. Двамата сега подготвят хора, тъй като чичо е сигурен, че Ийда Нариаки няма да позволи господарката Ширакава да наследи владението без бой. Прав е, нали?

Кахей го потупа по рамото.

— Иди и се сбогувай с баща си. И донеси меча му. Сега трябва да стане твой. Когато сражението приключи, ще го отнесем в Маруяма и ще го погребем с почести.

„Ето такова възпитание трябваше да имам“, помислих си, проследявайки с поглед Хироши, който се върна, стиснал меча, дълъг почти колкото него. Мама ме беше учила единствено да не късам щипците на раците, да не наранявам нито едно живо същество, а това момче от раждането му е било обучавано да няма страх от смъртта или жестокостта. Знаех, че Кахей одобрява смелостта му — той самият бе възпитан според същия кодекс. Е, ако след цялото това обучение при Племето все още не бях станал безпощаден, едва ли някога щях да се превъзпитам. Щеше да ми се наложи да се преструвам.

— Откраднали са всичките ни коне! — възкликна Хироши, докато подминавахме празните конюшни. Отново трепереше, но от гняв, помислих си аз, вече не от страх.

— Ще ги върнем, че и повече — обеща му Кахей. — Върви с Джиро и се пази!

— Отведи го при жените и кажете на Манами да го наглежда — наредих на Джиро, поех от него Шън и отново се метнах на седлото.