Възмездието

Препуснах обратно покрай колоната от почиващи мъже, дадох заповед да поемат напред и запознах водачите им с нашия план. Те се изправиха нетърпеливо, особено когато им казах кой е главният ни враг. Нададоха възторжени викове, въодушевени от възможността да накажат Тохан за поражението при Яегахара, за загубата на Ямагата и за годините на потисничество.

Каеде и другите жени чакаха в малка горичка, охранявани както обикновено от Амано.

— Отиваме на бой — рекох на Каеде. — Ийда Нариаки е пресякъл границата преди нас. Кахей пое с конниците да ги обходи странично, където се надяваме да срещне брат си и владетеля Сугита. Амано ще ви отведе навътре в гората; ще останете там, докато дойда да ви взема.

Амано сведе глава в поклон. За миг Каеде сякаш понечи да каже нещо, но после също сведе глава.

— Нека всемилостивият бъде с вас — прошепна тя, без да откъсва очи от лицето ми. Приведе се леко напред и добави: — Един ден ще вляза в битка редом с теб.

— Като знам, че си в безопасност, ще мога да съсредоточа цялото си внимание върху сражението — отвърнах. — Освен това трябва да охраняваш архива.

С изопнато от тревога лице Манами заяви:

— Бойното поле не е място за една жена!

— Не е — съгласи се Каеде. — Само ще им се пречкам. Но как ми се ще да се бях родила мъж!

Разпалеността й ме разсмя.

— Довечера ще спим в Маруяма — обещах й.

Съхраних в съзнанието си образа на оживеното й смело лице през целия ден. Преди да напуснем храма, Каеде и Манами бяха извезали флагове с изображенията на чаплата на Отори, бялата река на Ширакава и хълма на Маруяма. Сега ги развяхме, докато препускахме през долината. Макар че се готвехме да влезем в бой, все пак не пропуснах да огледам състоянието на околността. Нивята изглеждаха плодородни и вече сигурно бяха наводнени и засети, но дигите бяха разрушени, а каналите — задръстени с кал и бурени.

Освен тези признаци на занемареност установих, че армията пред нас бе плячкосала каквото бе намерила в селата и стопанствата пред нас. Край пътя плачеха деца, виждаха се горящи къщи, на места лежаха трупове на мъже, убити просто така, без причина, а мъртвите им тела бяха зарязани там, където ги бе застигнала смъртта.

От време на време, когато минавахме покрай някое стопанство или селце, оцелелите мъже и момчета излизаха да ни разпитват. Разбирайки, че преследваме Тохан и че ще им позволя да се бият, те с нетърпение се присъединяваха към нас, увеличавайки числеността ни с близо стотина. Около два часа по-късно чух пред нас звуците, за които се ослушвах — дрънчене на стомана, цвилене на коне, бойни викове, вопли на ранени. Направих знак на Макото и той даде заповед за спиране.

Шън застина неподвижен, с наострени напред уши, заслушан не по-малко съсредоточено от мен. Не изцвили в отговор, все едно разбираше необходимостта от тишина.

— Най-вероятно Сугита ги е пресрещнал тук, както каза момчето — рече тихо Макото. — Но дали Кахей е успял да стигне до него?

— Който и да е, битката е сериозна — отвърнах.

Пътят пред нас се губеше надолу по хълма в клисурата. Върховете на дърветата поклащаха новите си зелени листа на пролетното слънце. Шумът от битката не бе чак толкова силен, че да не мога да чуя и птичата песен.

— Знаменосците ще яздят отпред с мен — рекох.

— Не бива да заставаш начело. Стой в средата, където е по-безопасно. Ще бъдеш твърде лесна мишена за стрелците.

— Това е моята война — отвърнах. — Правилно е аз първи да се хвърля в боя — възможно бе думите ми да са прозвучали спокойно и овладяно, но в интерес на истината бях напрегнат и изгарях от нетърпение да започна сражението, за да го приключа час по-бързо.

— Да, това е твоята война и всички до един сме в нея заради теб. Още една причина да се опитаме да те опазим!

Обърнах коня си и застанах с лице към хората си. Изпитах прилив на съжаление заради онези, които щяха да умрат, но поне им бях дал възможност да загинат като мъже, да се сражават за своята земя и семейство. Извиках знаменосците и те поеха напред с развяващи се на вятъра флагове. Вперих поглед в бялата чапла и мислено се помолих на духа на Шигеру. Усетих, че ме завладява. Измъкнах Джато и острието блесна на слънцето. Мъжете откликнаха с възторжени викове.

Обърнах Шън и го подкарах в лек галоп. Той се носеше напред невъзмутим и изпълнен с желание, все едно двамата яздехме през някоя ливада. Конят вляво от мен бе превъзбуден, теглеше юздечката и се опитваше да се изправи на задните си крака. Усещах напрежението в мускулите на ездача, докато с едната си ръка направляваше коня, а с другата държеше вдигнатия флаг.

Пътят потъна в сумрак, докато се спускахме между дърветата. Теренът се влоши, както бе предсказал Хироши, и доскоро покрит с мек и влажен пясък, сега стана скалист, с множество големи обли камъни и дупки, издълбани от скорошни порои. Явно при всеки проливен дъжд самият път се превръщаше в река.