Възмездието

— Не искам никой да ме наглежда — обяви момчето, когато Кахей го вдигна, за да го сложи върху седлото до Джиро. — Искам да се бия заедно с вас.

— Гледай с този меч да не убиеш някого по погрешка — каза Кахей през смях. — Ние сме ти приятели, не забравяй!

— Нападението трябва да е било съвсем внезапно — рекох на Макото, след като му разказах накратко каквото бяхме научили. — В стражницата почти нямаше хора.

— Или може би в Маруяма са го очаквали и са изтеглили всичките си налични воини, за да устроят засада или да атакуват на по-подходящ терен — отвърна той. — Познаваш ли района от тук до града?

— Никога не съм бил по тези места.

— А съпругата ти?

Поклатих глава.

— Тогава по-добре върни онова момче. Само то може да ни е водач.

Кахей викна след Джиро, който се отдалечаваше с Хироши. Момчето засия от въодушевление и показа удивителни познания за терена и укреплението на града. Маруяма беше крепост на хълм; по склоновете и в подножието му бе разположен значителен по размери град. Малка бързоструйна река снабдяваше града с вода и захранваше мрежа от канали, в които изобилстваше от риба; крепостта разполагаше със собствени извори. Външните стени на града в миналото са били поддържани в добро състояние и са можели да бъдат бранени безкрай, но след смъртта на владетелката Маруяма и повсеместния смут, последвал падането на Ийда, никой повече не ги бе възстановил и стражите там бяха малцина. В резултат градът бе разделен между тези, които подкрепяха Сугита и неговата избраница Каеде, и другите, които смятаха, че е по-разумно да се снишат пред вятъра на съдбата и да приемат управлението на Ийда Нариаки и съпругата му, чиито претенции също имаха своите законни основания.

— Къде е сега чичо ти? — попитах Хироши.

— Чака малко преди града с всичките си хора. Не искаше да се отдалечава много, за да не го превземат зад гърба му.

— Ще се оттегли ли в самия град?

Момчето присви очи като възрастен.

— Само в случай на крайна нужда, след което ще трябва да отстъпи и в самата крепост, защото градът повече не може да бъде отбраняван. Почти не разполагаме с храна; миналата година бурите унищожиха голяма част от реколтата, а зимата бе необичайно тежка. Не бихме издържали продължителна обсада.

— Къде би се сражавал чичо ти, ако можеше да избира?

— Този път прекосява река Асагава недалеч от градските порти. Там има брод; почти винаги е плитък, но понякога става пълноводен. За да стигне до него, пътят се спуска в дълбока клисура и после се изкачва отново. Следва малка равнинна местност с удобен склон. Татко ме учеше, че там може да се задържи настъпваща армия. А с достатъчно хора можеш да ги обходиш по фланговете и да ги притиснеш в клисурата.

— Браво, ти си бил отличен стратег — похвали го Кахей. — Ще те вземам с мен на всичките си сражения!

— Ама аз познавам само този район — заоправдава се Хироши с внезапна свенливост. — Но татко ме е учил, че по време на война преди всичко трябва да се опознае теренът.

— Баща ти сега би се гордял с теб — рекох. Най-добрият план за нас, изглежда, щеше да е да продължим бързо напред и да се надяваме да приклещим армията в дефилето. Дори и Сугита да се бе оттеглил в града, бихме могли да изненадаме атакуващата армия в гръб. Имах още един въпрос към момчето: — Каза, че е възможно една армия да бъде обходена по фланговете и притисната в клисурата. Значи до равнината има и друг път?

То кимна.

— На няколко километра от тук в северна посока. Преди седмица минахме по него, за да дойдем тук, тъй като след проливен дъжд бродът беше залят. Отнема малко повече време, но не и ако се движиш в галоп.

— Можеш ли да покажеш пътя на владетеля Мийоши?

— Разбира се — момчето вдигна към Кахей искрящ от нетърпение поглед.

— Кахей, вземи си конниците и поемайте с пълна скорост натам. Хироши ще ти покаже къде да намериш Сугита. Кажи му, че идваме и че трябва да изтика врага в клисурата. Пешаците и земеделците ще дойдат с мен.

— Така е добре — рече Хироши доволен. — Бродът е осеян с големи камъни; теренът не е удобен за бойни коне. А и Тохан ще си помислят, че сте по-слаби, и ще ви подценят. Няма да очакват земеделци да участват в сражение.

„Трябва да вземам от него уроци по стратегия“, помислих си аз.

Джиро попита:

— И аз ли да тръгна с господаря Мийоши?

— Да, вземи Хироши на коня си и го дръж под око.

Конниците потеглиха и тропотът на копитата им отекна в обширната долина.

— Кое време е? — попитах Макото.

— Към втората половина от часа на змията9.

— Хората яли ли са?

— Дадох заповед да се нахранят бързо, докато бяхме спрели.

— Значи можем да тръгнем веднага. Поведи хората; аз ще се върна при съпругата си, после ще ви настигна.

Макото обърна коня си, но преди да потегли, за миг обхвана с поглед небето, гората и долината.

— Прекрасен ден — рече тихо.

Знаех какво имаше предвид — хубав ден за умиране. Но на никого от двама ни не бе писано да умрем в онзи ден, макар че това бе съдбата на мнозина други.