Възмездието

Забавихме ход и преминахме в тръс. През звуците на битката долавях и шума на истинската река. Добре очертана празнина в листака пред нас показваше къде пътят излизаше изпод дърветата и поемаше покрай брега в продължение на двеста-триста метра преди брода. Успях да съзра няколко по-отчетливи тъмни силуета, които се биеха в устрема на масовата сеч. Бях решил първо да използвам стрелците, но щом видях вихрещото се пред нас сражение, осъзнах, че ще убият колкото врагове, толкова и съюзници. Хората на Сугита бяха изтласкали атакуващата армия от долината и сега стъпка по стъпка изтикваха противниците си покрай реката. Когато приближихме, някои от нападателите се опитваха да пробият редиците и да избягат; видяха ни и побягнаха в обратната посока, крещейки, за да предупредят командирите си.

Макото бе вдигнал раковината и сега я наду. Странният й призрачен звук се отрази в отсрещната страна на клисурата и ехото му отекна над реката. И тогава някъде отпред прозвуча отговор, твърде далеч, за да можем да видим мъжа, който го изпращаше. За миг всичко застина — мига преди вълната да се разбие в брега, — а после вече бяхме сред тях и битката беше във вихъра си.

Само хронистите, които описват събитията впоследствие, могат да ти кажат какво се случва в една битка, а и те обикновено разказват историята на победителя. Няма начин, когато си в разгара й, да знаеш как върви сражението. Дори и да можеше да погледнеш отгоре с очите на орел, пак единственото, което би могъл да видиш, е пъстра завивка от трептящи цветове, гербове и флагове, кръв и стомана… красива и кошмарна. Всички на бойното поле обезумяват — как иначе бихме могли да вършим нещата, които вършим, и да понесем онова, което виждаме?

Тутакси осъзнах, че сблъсъкът с разбойниците бе нищо. Тези тук бяха калените воини на Тохан и Сейшуу — добре въоръжени, жестоки, изкусни. Те видяха герба с чаплата и веднага познаха кой е в тила им. Моментално половината от тях се втурнаха да мъстят за Ийда Садаму. Макото бе проявил здрав разум, когато бе предложил да остана защитен в центъра. Успях да отблъсна трима войници, като от третия ме спаси единствено Шън, преди приятелят ми да застане редом с мен. Използвайки тоягата си като копие, той уцели четвърти воин под брадичката и го събори от седлото. Един от нашите селяни се хвърли върху падналия и отсече главата му със сърпа си.

Пришпорих Шън напред. Той сякаш инстинктивно намери пътека в мелето, като винаги се обръщаше в точния момент, за да ми осигури предимство. А Джато скачаше в ръцете ми, както ме бе предупредил навремето Шигеру, докато накрая вече кръвта, която се стичаше по острието му, стигаше чак до дръжката.

Както се биехме рамо до рамо, двамата с Макото се озовахме обградени от плътен обръч и в един миг си дадох сметка, че пред нас има още едно такова сбито множество. Над него се вееха флаговете на Тохан. Двете купчини от хора се въртяха, издигаха се и се спускаха, докато около тях мъжете ставаха и падаха и накрая се озоваха тъй близо, че вече можех да видя своя противник в средата.

Връхлетя ме чувство за нещо познато. Този човек имаше черна броня и шлем с рога, каквито носеше Ийда Садаму, когато бях вдигнал поглед към него изпод нозете на коня му в Мино. На гърдите му проблясваше низ от златни молитвени зърна. Очите ни се срещнаха над морето от сражаващи се мъже и Нариаки нададе гневен вик. Приведе се към главата на своя кон, пришпори го и разкъсвайки защитния обръч около себе си, се устреми към мен.

— Отори Такео е мой! — изкрещя той. — Никой да не го пипа, оставете го на мен! — повтаряше го отново и отново, докато мъжете, които ме нападаха, се отдръпнаха леко и двамата се озовахме лице в лице, на няколко крачки един от друг.

В настоящия разказ събитията звучат така, все едно е имало достатъчно време да ги осъзная, но в действителност нямаше. Тези картини проблясват в съзнанието ми като отделни отрязъци. Той беше пред мен, отново крещеше и ме обсипваше с хули, ала аз почти не чувах думите. Той пусна юздите върху врата на коня си и вдигна меча си с две ръце. Конят му бе по-голям от Шън, а той, също както Ийда — много по-едър от мен. Втренчих се в меча точно когато започваше своето движение; Шън също го наблюдаваше.

Острието проблесна. Шън отскочи встрани и мечът разсече въздуха. Устремът на мощния удар увлече ездача. Той политна напред и се стовари върху врата на коня си. Животното подскочи, при това достатъчно силно, за да го измести от седлото. Трябваше или да падне, или да пусне меча си. Измъквайки нозе от стремената, той се хвана с една ръка за конската грива, извъртя се с удивителна ловкост и скочи на земята. Падна на колене, без да изпуска меча си. Тутакси се изправи и моментално се хвърли към мен със замах, който щеше да ми отсече крака, ако Шън бе останал на мястото си.

Моите хора напираха напред и лесно можеха да се справят с него.