Възмездието

По-късно същата вечер, някъде към втората половина от часа на плъха6, когато вече се канех да си легна до Каеде, долових гласове отвън и няколко мига след това Манами ни повика тихо, за да ни уведоми, че е пристигнал монах със съобщение от стражницата.

— Заловихме пленник — рече той, когато излязох да говоря с него. — Забелязахме го да се крие в храстите край портата. Стражите го подгониха и щяха да го убият намясто, но той извика името ви и каза, че бил ваш човек.

— Ще дойда да говоря с него — рекох и взех Джато, подозирайки, че непознатият може да е само низвергнатият Джо-Ан. Той ме беше видял в Ямагата, след като бях избавил от мъчения брат му и други членове на Скритите, предавайки ги на смъртта. Именно той ме бе нарекъл Ангела на Ямагата. После ми бе спасил живота по време на отчаяното ми пътуване към Тераяма през зимата. Бях обещал, че ще му проводя пратеник през пролетта и че трябва да чака, докато получи вест от мен, но Джо-Ан действаше по непредсказуем начин, обикновено в отговор на онова, което самият той наричаше гласа на Тайния бог.

Беше тиха топла нощ, във въздуха вече се чувстваше влажността на лятото. Сред клоните на кедрите звучеше зов на кукумявка. Джо-Ан лежеше на земята в двора току до самите порти. Беше овързан грубо, краката му бяха свити под него, а ръцете — стегнати на гърба. Лицето му бе набраздено от ивици мръсотия и кръв, косата му бе сплъстена. Той движеше устни в безмълвна молитва. Двама монаси го наблюдаваха от безопасно разстояние, изкривили лица в презрителна гримаса.

Извиках името му и той отвори очи. Видях как в тях проблесна облекчение. Опита се с мъка да застане на колене и падна ничком, без да може да се подпре с ръце. Лицето му се заби в прахта.

— Отвържете го — наредих аз.

Единият от монасите каза:

— Той е от низвергнатите. Не бива да го пипаме.

— А как го вързахте?

— Тогава още не знаехме — отвърна другият.

— Можете след това да се почистите. Този човек ми спаси живота. Отвържете го!

С неохота те се приближиха до Джо-Ан, вдигнаха го и разхлабиха въжетата, с които бе омотан. Той пропълзя напред и се просна по очи в краката ми.

— Изправи се, Джо-Ан — рекох. — Защо си тук? Казах ти да дойдеш, когато те повикам. Имаш късмет, че не са те убили, като се появяваш без предупреждение, без позволение.

Последния път, когато го видях, бях дрипав почти като него, беглец, грохнал от изтощение и глад. Сега си давах ясна сметка за робата, която носех, за прическата със сресани по типичния за воините начин коси, за меча в пояса. Знаех, че гледката, в която разговарям с един низвергнат, ще изуми монасите. Част от мен се почувства изкушена да заповяда Джо-Ан да бъде изхвърлен, да отрече, че изобщо сме имали някакви взаимоотношения, и да го зачеркне завинаги от живота си. Ако наредях на стражите, те щяха да го убият незабавно, без всякакво колебание. Но не можех да го сторя. Той ми беше спасил живота; нещо повече — в името на връзката помежду ни, тъй като и двамата бяхме родени сред Скритите, бях длъжен да се държа с него не като с низвергнат, а като с човек.

— Никой няма да ме убие, преди Тайният да ме призове у дома — изрече той тихо, вдигайки очи към мен. — Дотогава моят живот ви принадлежи.

Там, където стояхме, нямаше почти никаква светлина, само лампата, която монахът бе донесъл от стражницата и бе поставил на земята до нас, но аз виждах, че очите на Джо-Ан пламтят. Питах се, както и неведнъж по-рано, дали не е пришълец от друг свят.

— Какво искаш?

— Трябва да ви кажа нещо. Много е важно. Ще останете доволен, че съм дошъл.

Монасите бяха отстъпили назад, за да се отдалечат от скверното присъствие, но все още бяха достатъчно близо, за да ни чуят.

— Трябва да говоря с този човек — рекох. — Къде да отидем?

Те се спогледаха тревожно и по-възрастният предложи:

— Може би в беседката в градината?

— Не е необходимо да идвате с мен.

— Трябва да охраняваме владетеля Отори — каза по-младият.

— Този човек не е заплаха за мен. Оставете ни сами, но кажете на Манами да донесе вода, храна и чай — те се поклониха и тръгнаха. Докато пресичаха двора, вече си шепнеха разпалено. Чувах всяка тяхна дума. Въздъхнах. — Ела с мен — обърнах се към Джо-Ан.

Той закуцука след мен към беседката, която се намираше в градината, недалеч от изкуственото езеро. Повърхността му блестеше на сиянието на звездите и от време на време някоя риба скачаше над водата, а после цопваше обратно сред фонтан от пръски. Зад езерото насред тъмнината се открояваха сивкавобелите камъни на гробовете. Зовът на кукумявката прозвуча отново, този път по-близо.

— Бог ми каза да дойда при вас — рече той, когато се настанихме на дървения под на беседката.

— Не бива да говориш така открито за Бог — упрекнах го. — Намираш се в храм. Монасите не обичат Скритите повече от воините.

— Вие сте тук — рече той тихо. — Вие сте нашата надежда и нашата закрила.

— Аз съм един. Не мога да защитя всички ви от отношението на цяла една страна.

Той помълча миг-два. После каза:

— Тайният бог никога не престава да мисли за вас, дори вие да сте го забравили.

Не исках да слушам подобно послание.