Възмездието

Макото трепереше от ярост — и някаква друга емоция, за която искаше да разговаря с мен, — но тогава аз нямах време. Върнах се зад зидовете. Каеде бе донесла бели кърпи и вода в дървена купа. Коленичи на земята зад вишневите дръвчета и невъзмутимо уми главата. Кожата бе синкавосива, очите — полузатворени, а вратът — отсечен не чисто, а с няколко удара. При все това тя държеше главата с нежност, грижливо и ласкаво, все едно бе скъп и красив предмет.

Коленичих до нея, пресегнах се и докоснах косата. Беше прошарена, но в смъртта лицето изглеждаше по-младо, отколкото последния път, когато го бях видял, докато Ичиро все още беше жив в къщата в Хаги, печален и спохождан от призраци, при все това с волята да ми засвидетелства любов и да ми даде напътствия.

— Кой е той? — попита тихо Каеде.

— Ичиро. Беше мой учител в Хаги. И на Шигеру.

Сърцето ми бе твърде натежало, за да можех да продължа. Премигах няколко пъти, за да прогоня сълзите. Споменът за последната ни среща изплува в съзнанието ми. Щеше ми се да му бях казал повече, да му бях изразил благодарността и уважението си. Запитах се как ли бе умрял, дали смъртта му е била унизителна и мъчителна. Копнеех безжизнените очи да се отворят, безкръвните устни да заговорят. Колко невъзвратими са покойниците, колко окончателно си отиват от нас! Дори когато душите им се завръщат, те не говорят за собствената си смърт.

Аз съм роден и отгледан сред Скритите, а те вярват, че само онези, които следват заповедите на Тайния бог, ще се срещнат отново в отвъдното. Всички други ще бъдат погълнати от пламъците на ада. Не знаех дали моят осиновител Шигеру е бил вярващ, но той бе запознат с учението на Скритите и в мига на своята смърт изрече техни молитви заедно с името на Просветления. Ичиро — неговият съветник и иконом — никога не бе давал и най-малък признак за нещо подобно, даже напротив — от самото начало бе подозирал, че Шигеру ме е спасил от военачалника Ийда Садаму, подложил на унищожение Скритите, и ме бе наблюдавал като корморан за всичко, което би могло да ме издаде.

Но аз вече не изповядвах ученията от моето детство и не можех да повярвам, че човек с честността и верността на Ичиро е попаднал в ада. Затова и негодуванието ми към несправедливостта на това убийство бе толкова силно — съзнавах, че сега имах да отмъщавам за още една смърт.

— Те заплатиха за нея с живота си — каза Каеде. — Защо им е било да убиват един старец и да си търсят белята, като ти донесат главата му? — тя отми последните следи от кръв и уви главата в парче чисто бяло платно.

— Мисля, че владетелите Отори искат да ме предизвикат — отвърнах. — Биха предпочели да не нападат Тераяма; сторят ли го, ще се натъкнат на войниците на Араи. Вероятно се надяват да ме примамят отвъд границата и да ме причакат там.

Копнеех за една такава среща, за да ги накажа веднъж завинаги. Смъртта на воините временно бе уталожила яростта ми, но усещах, че тя продължава да тлее в сърцето ми. При все това бях длъжен да проявя търпение; стратегията ми бе първо да се оттегля в Маруяма и там да събера войската си. Нищо не можеше да ме накара да променя това свое решение.

Допрях чело в тревата, сбогувайки се с моя учител. Манами излезе от постройката за гости и коленичи на известно разстояние зад нас.

— Донесох кутия, господарке — прошепна тя.

— Дай ми я — рече Каеде.

Беше малка кошница, изплетена от върбови клонки и ивици от боядисана в червено кожа. Тя я пое и я отвори. От вътрешността се разнесе мирис на алое. Каеде положи белия вързоп вътре и подреди около него листата от алое. После остави кутията на земята пред себе си и тримата отново се поклонихме.

Малка пойна птичка поде своята пролетна песен и от вътрешността на гората откликна кукувица — първата, която чувах през тази година.

Траурната церемония бе на другия ден. Погребахме главата до гроба на Шигеру. Уредих за Ичиро да бъде сложен нов надгробен камък. Копнеех да науча какво се бе случило с Чийо — възрастната жена, — както и с останалите от дома на Шигеру в Хаги. Терзаеше ме мисълта, че къщата сигурно вече не съществува, че най-вероятно е била опожарена заедно с помещението за чаена церемония, със стаята на горния етаж, където бяхме седели тъй често, съзерцавайки градината, със славеевия под — че всичко това е унищожено завинаги. Изпитвах неистово желание да хукна към Хаги и да изискам наследството си, преди да са ми го отнели. Знаех обаче, че точно това се надяваха да сторя и владетелите Отори.

Петима земеделски стопани умряха намясто и още двама издъхнаха по-късно от раните си. Погребахме ги в гробището на храма. Два от конете бяха пострадали твърде тежко и Амано милостиво нареди да ги убият, за да не се мъчат, но другите два бяха невредими. Единият ми се понрави особено; беше красив черен жребец, който ми напомняше за Кю — коня на Шигеру — и спокойно можеше да му бъде брат. По настояване на Макото погребахме воините на Отори с подобаващата церемония, като се помолихме духовете им, изпълнени с негодувание заради позорната им смърт, да не ни преследват.