Възмездието

Сред стенанията им различих съвсем ясно гласа на Джо-Ан, който се молеше тихо. Араи даде заповед и низвергнатият беше извлечен напред. Аз сведох поглед към него. Бях вцепенен. Нямаше да изпитам нито жал, нито ужас. Просто щях да направя онова, което ми заповядаше владетелят Араи.

Той каза:

— Отори, щях да поискам от теб публично да стъпчеш гнусните изображения на Скритите, но не притежаваме такива. Тоя тук, това нищожество, бе заловен снощи на пътя, яздейки кон на воин. Някои от хората ми го знаят още от Ямагата. Тогава имаше известни подозрения, че поддържал връзка с теб. Уж бил мъртъв, а сега се появява отново, напуснал незаконно отреденото му за живеене място, и както разбираме, след като те е съпровождал в много от битките ти. Той не крие, че е поклонник — сведе поглед към Джо-Ан, а на лицето му бе изписано отвращение. После се обърна към мен и ми подаде меча. — Нека видя как сече Джато — рече той.

Не виждах очите на Джо-Ан. Исках да се взра дълбоко в тях, но той бе овързан с приведена глава и не можеше да я движи. Продължаваше да шепне молитвите, които само аз можех да чуя, онези, които Скритите изричат преди смъртта. Нямаше време за друго, освен да взема меча и да го използвам. Знаех, че ако се поколебая за миг, никога нямаше да мога да го извърша и щях да проваля всичко, за което се бях борил.

Почувствах познатата успокояваща тежест на Джато в ръката си, помолих се да не ме подведе и вперих поглед в оголения костелив врат на Джо-Ан. Острието ми се подчини, както винаги. „Отървахте брат ми от страданията му в Ямагата. Ако се стигне дотам, ще направите ли същото и за мен?“

Стигна се дотам и аз сторих онова, което ме бе помолил. Спестих му мъките от изтезанията и го дарих със същата бърза и достойна смърт както Шигеру. Но и до днес смятам това за едно от най-ужасните деяния в живота си и при спомена за него челюстите ми се разхлабват и ми призлява.

Тогава не можех да дам израз на чувствата си. Всеки признак на слабост или съжаление щеше да означава край и на моя живот. Смъртта на един низвергнат бе по-незначителна и от смъртта на куче. Не сведох поглед към отсечената глава, към бликащата кръв. Проверих острието на меча си; по него нямаше и следа от кръв. Обърнах се към Араи.

Той срещна погледа ми за миг, преди да сведа очи.

— Ето — рече доволен и изгледа последователно васалите си. — Знаех си, че нямаме основание да се тревожим относно Отори — потупа ме по рамото, напълно възвърнал доброто си настроение. — Ще хапнем заедно и ще обсъдим плановете си. Хората ти могат да си починат тук; ще се погрижа да бъдат нахранени.

Напълно бях загубил усещане за времето. Трябва да е било някъде по пладне. Докато обядвахме, температурата започна да пада и откъм северозапад задуха мразовит вятър. Внезапното застудяване подтикна Араи към действие. Той реши да тръгне на следващия ден призори, да се слее с останалата част от армията си и незабавно да поеме към Хаги. Аз трябваше да потегля с хората си обратно към крайбрежието, да се свържа с Терада и да уговоря с него нападението по море.

Уточнихме, че битката трябва да се състои при следващото пълнолуние, през десетия месец. Ако дотогава не успеех да организирам прехода по море, Араи щеше да изостави офанзивата, да обедини териториите, които бе завладял до момента, и да се оттегли в Инуяма, където щях да се присъединя към него. Никой от нас не залагаше особено на този втори план. И двамата бяхме решени да приключим със сражението преди зимата.

Араи прати да повикат Кахей. Двамата се поздравихме, искрено радвайки се, тъй като всеки от нас се бе опасявал, че повече няма да се видим. Тъй като нямаше как да взема със себе си всичките си хора по море, щях да им позволя да си отдъхнат ден-два, преди да ги пратя на Изток под командването на Кахей. Все още не бях разговарял с Макото и не бях сигурен дали да го взема със себе си, или да го пратя с Кахей. Както сам беше казал, той нямаше много опит с кораби и плаване по море.

Когато се срещнах с него, двамата се заехме да организираме разквартируването и храната в един район, който вече бе достигнал границата на възможностите си. Долових нещо в погледа му — съчувствие?, състрадание?, — но нямах никакво желание да разговарям нито с него, нито с когото и да било. Когато всичко бе уредено, доколкото бе възможно, и се върнах при езерото, вече се свечеряваше. Останките на Джо-Ан ги нямаше. Както и всички останали арестанти, които бяха екзекутирани и погребани без особени церемонии. Запитах се кой ли ги бе погребал. Джо-Ан бе дошъл с нас да погребва мъртвите, но кой ли би извършил същото за него?

Минавайки покрай коневръзите, проверих конете си. Сакаи и Хироши бяха там, хранеха ги, доволни и заради тях, и заради себе си, че щяха да разполагат с още ден-два почивка.

— Може би трябва да тръгнеш утре с владетеля Араи — казах на Сакаи. — С Маруяма пак се озовахме на една и съща страна. Заведи Хироши вкъщи.

— Простете, владетелю Отори — рече той, — но ние бихме предпочели да останем с вас.