Възмездието

— Дал съм клетва, че ще го съхранявам до смъртта си и после ще го предам на наследника си — рекох тихо. — Това е ценност на клана Отори…

— Разбира се — отвърна Араи хладно, без да ми го връща. — Като стана дума за наследници — аз ще ти намеря по-подходяща съпруга. Владетелката Ширакава има две сестри. Смятам по-голямата да омъжа за племенника на Акита, но за малката още не съм уредил нищо. Тя е красиво момиче, много прилича на сестра си.

— Благодаря, но не мога да разисквам брака си, преди да постигна известна сигурност относно бъдещето си.

— Е, не бързаме за никъде. Момичето е едва десетгодишно.

Той направи две-три движения с меча и Джато запя скръбно във въздуха. Предпочитах да се намираше в ръката ми и да можех да прережа с него гърлото на Араи. Не желаех сестрата на Каеде, желаех самата Каеде. Знаех, че си играе с мен, но нямах представа, каква бе целта му.

Помислих си колко лесно би било, както ме гледаше с усмивка, да го прикова с поглед и когато загуби съзнание, да си взема меча… щях да стана невидим, да се промъкна покрай стражите и да избягам във вътрешността на страната.

И после какво? Щях отново да стана беглец и моите хора — Макото, братята Мийоши, може би дори и Хироши — щяха да бъдат изтребени до един.

Всички тези мисли проблясваха една след друга в съзнанието ми, докато Араи въртеше Джато над главата си. Представляваше красива гледка — грамадният мъж, който в унес и със застинало лице се движеше с такава лекота, а мечът разсичаше въздуха толкова бързо, че човешките очи не можеха да го проследят. Без всякакво съмнение се намирах в присъствието на майстор, чиито умения се дължаха на години упражнения и дисциплина. Бях развълнуван до възхита и вдъхновен да се доверя на мъжа пред мен. Щях да действам като воин — да се подчинявам на всичко, което ми заповяда.

— Невероятно оръжие — каза той накрая, приключвайки упражнението, но все още без да ми връща меча. Беше се задъхал леко и по челото му бяха избили ситни капчици пот. — Има още един въпрос, който трябва да обсъдим, Такео — останах безмълвен. — Много слухове се носят за теб. Най-вредният и един от най-упоритите е, че имаш някаква връзка със Скритите. Обстоятелствата около смъртта на Шигеру и на владетелката Маруяма не допринасят за опровергаването му. Според твърденията на Тохан Шигеру си признал, че е вярващ, и отказал да произнесе клетвата срещу Скритите, както и да стъпче свещените за тях образи по заповед на Ийда. За съжаление след падането на Инуяма не е оцелял нито един надежден свидетел, тъй че няма как да знаем със сигурност какво се е случило.

— Никога не ми е говорил за това — отвърнах искрено. Пулсът ми се бе ускорил. Чувствах, че ще бъда въвлечен в някаква публична принуда да се отрека от вярванията, в които бях възпитан като дете, и изпитах неволна съпротива. Не можех да си представя какъв избор ми предстоеше да направя.

— Знаеше се, че владетелката Маруяма проявява съчувствие към тези хора. Говори се, че мнозина от тази секта са намирали убежище във владението й. Не си ли попадал на някакви доказателства за това?

— Бях по-загрижен да разкрия членовете на Племето. Скритите винаги са ми изглеждали безобидни.

— Безобидни ли? — изригна яростно Араи. — Това е най-опасната и гибелна вяра. Тя е оскърбление за всички богове; застрашава самите устои на нашето общество. Проповядва, че най-низшите от низшите — селяни и низвергнати — са равни с благородниците и воините. Има наглостта да твърди, че великите военачалници ще бъдат наказани след смъртта им както простолюдието и отрича ученията и съществуването на Просветления — той ме гледаше свирепо, с опулени очи и изпъкнали вени.

— Аз не съм поклонник — рекох. Казвах истината, но пак изпитах съжаление за вярата на моето детство, както и известни угризения, че се отричах от нея.

Араи изръмжа:

— Ела с мен — втурна се навън от стаята и излезе на верандата.

Стражите му тутакси скочиха на крака; един от тях незабавно му донесе да си обуе сандалите. Съпровождан от хората си, той пое бързо покрай синьото езеро и мястото, където бяха вързани конете, а аз го последвах. Шън ме забеляза и изцвили. До него с ведро в ръка стоеше Хироши. Когато ме видя заобиколен от стражи, лицето му пребледня. Пусна ведрото и тръгна след нас. В този момент усетих движение вдясно от себе си. Чух гласа на Макото и обръщайки глава, го видях да минава с коня си през външните порти на храма. Хората ми се събираха отвън.

Настана напрегната тишина. Според мен всички решиха, че ще бъда екзекутиран, тъй като Араи пое нагоре към планината, все още с Джато в ръка.

При скалите бяха завързани група арестанти; приличаха на смесица от разбойници, шпиони, воини без господари и обичайните несретници, които се бяха озовали на погрешното място в неточното време. Повечето от тях се бяха свили безмълвно, примирени със съдбата си; неколцина хленчеха ужасени, един ридаеше.