Възмездието

— Изглежда, членовете на Племето изгарят от желание да ме премахнат. В Маруяма не бяха толкова много, но всеки един от тях представляваше заплаха, тъй че бях длъжен да ги унищожа. Аз лично бих предпочел да можех да ги използвам; знам какви умения притежават и колко полезни могат да бъдат.

— Ще ми покажеш ли този архив?

— Ако това може да помогне на двама ни да постигнем целите си.

Известно време той остана безмълвен, разсъждавайки над думите ми.

— Бях разгневен от ролята, която Племето изигра в събитията миналата година — рече той. — Нямах представа, че притежават такава власт. Отведоха те и успяха да те скрият, макар че хората ми преровиха за теб цяла Ямагата. Внезапно осъзнах, че са като влагата под къщата или като дървоядите, които разяждат основите на голяма постройка. И аз исках да ги унищожа… но би било по-смислено да съумея да ги управлявам. А това ме навежда на мисълта за нещо друго, което исках да обсъдя с теб. Помниш ли Муто Шизука?

— Разбира се.

— Вероятно знаеш, че от нея имам двама синове.

Кимнах. Знаех имената им — Зенко и Таку, — както и възрастта им.

— Имаш ли представа, къде се намират? — в гласа му прозвуча особена нотка — не точно умолителна, но подобна.

Знаех съвсем точно, но не възнамерявах да му кажа.

— Не съвсем — отвърнах. — Мисля, че имам някаква идея, откъде може да почне диренето.

— Синът ми от законния ми брак почина наскоро — каза той рязко.

— Не знаех. Моите съболезнования.

— Отиде си от едра шарка, горкият. Здравето на майка му не е добро, а и загубата й се отрази много зле.

— Искрено съжалявам.

— Пратих съобщение на Шизука, за да й кажа, че искам синовете ми да дойдат тук. Ще ги призная и ще ги осиновя официално. Но нямам никаква вест от нея.

— Това е ваше право като техен баща. Но Племето имат претенции към децата със смесена кръв, които са наследили техните дарби.

— Какви са тези дарби? — попита той с любопитство. — Зная, че Шизука беше безподобен шпионин, чувал съм и какви ли не слухове за теб…

— Нищо особено — отвърнах. — Хората преувеличават. Въпрос на тренировка най-вече.

— Сигурно е така — каза той, втренчен в мен. Възпротивих се на изкушението да срещна погледа му. Внезапно осъзнах, че виното и отмяната на смъртната присъда ми бяха замаяли главата. Седях неподвижно, без да казвам нищо, опитвайки се да си възвърна самообладанието. — Пак ще говорим за това. Другият ми въпрос засяга отстъплението ти към крайбрежието. Ние очаквахме да се оттеглиш в Маруяма.

Разказах му за договора си с фамилията Терада и за плана си да вляза в Хаги с кораб и да проникна в крепостта по море, като в същото време изпратя армия да подмами войската на Отори и да ги обгради по суша. Той незабавно се заинтригува от този план, както бях очаквал, и това увеличи ентусиазма му да се разправи с Отори, преди зимата да направи Хаги недостъпен.

— Можеш ли да накараш Терада да сключат съюз с мен? — попита той с въодушевен, изпълнен с нетърпение поглед.

— Предполагам, че ще искат нещо в замяна.

— Разбери какво. Кога можеш да се свържеш с тях?

— Ако времето се задържи хубаво, мога да им пратя съобщение за по-малко от ден.

— Оказвам ти голямо доверие, Отори. Не ме разочаровай — говореше ми с високомерието на военачалник, но, струва ми се, и двамата бяхме наясно с каква мощ разполагах в тази наша сделка.

Поклоних се отново и когато вдигнах глава, попитах:

— Може ли да попитам нещо?

— Разбира се.

— Ако бях дошъл при вас през пролетта и бях поискал разрешението ви да се оженя за владетелката Ширакава, щяхте ли да ми го дадете?

Той се усмихна и белите му зъби блеснаха насред тъмната брада.

— Годежът вече бе уреден с владетеля Фудживара. Въпреки най-топлите ми чувства към владетелката Ширакава и към теб бракът ви не би бил възможен. Не можех да оскърбя благородник с ранга на Фудживара и неговите връзки. Освен това… — той се наклони напред и сниши глас: — … Фудживара ми сподели една тайна около смъртта на Ийда, която малцина знаят — той се изкиска отново. — Владетелката Ширакава се оказа твърде опасна, за да бъде оставена да живее свободно. По-скоро предпочитам някой като Фудживара да я държи в уединение. Мнозина смятат, че трябва да бъде екзекутирана; в известен смисъл неговото великодушие й спаси живота…

Не желаех да слушам повече за Каеде; това ме изпълваше с твърде много гняв. Знаех, че все още се намирах в опасност и че не биваше да позволявам чувствата да замъгляват преценката ми. Въпреки проявената от Араи дружелюбност и предложението му за съюз не можех да му имам пълно доверие. Чувствах, че ми се е разминало твърде леко и че ми е подготвил нещо, което все още не бе разкрил.

Докато ставахме, той каза небрежно:

— Виждам, че носиш меча на Шигеру. Може ли да го видя?

Свалих меча от пояса си и му го подадох. Той го пое почтително и го извади от ножницата му. Светлината падна върху блестящото синкавосиво острие, откроявайки вълнообразните му шарки.

— Змията — рече Араи. — Усещането е идеално.

Виждах, че му се щеше да е негов. Запитах се дали се очакваше да му го подаря. Нямах никакви подобни намерения.