XIV колония

— Дясната му ръка! — извика един агент на Тайните служби.

Малоун вече бе забелязал как ръката на Кели се плъзга надолу по крака, между него и отворената врата на колата, сякаш за да се хване за нещо на седалката.

— Така — каза той. — Да пробваме по друг начин. Тези полицаи наоколо умират от желание да ти пръснат черепа. Дай им една причина да не го направят.

Кели вдигна рамене. Жестът му можеше да означава безразличие, презрение или примирение със съдбата.

— Не се сещам за такава.

Дясната му ръка се извъртя настрани. Държеше пистолет. Малоун обаче беше по-бърз и стреля в краката му. Този човек им трябваше жив.

Останалите полицаи не бяха на това мнение. Изригна буря от изстрели. Куршумите се забиваха в Кели, разкъсваха палтото му, тялото му се гърчеше под ударите им като парцалена кукла. Той се опита да направи крачка, но краката му се подкосиха.

Малоун поклати глава и погледна назад към Касиопея. Само двамата си даваха сметка колко фатално беше току-що случилото се. Бяха загубили най-добрата си следа.

Зорин извади фенерче и светна. Пред него се разкри иззидана от тухли ниша с отвор в пода, водещ надолу. Той погледна вътре и видя тунела, за който му бе казал Кели.

Грабна бомбата, влезе внимателно в нишата и се спусна надолу. Тунелът беше сводест, иззидан изцяло от червени тухли и хоросан, включително подът. Сводът беше нисък и трябваше да ходи леко приведен. Но пътят му напред беше относително чист. По-рано бе преценил на око разстоянието от църквата до оградата на Белия дом. Сега просто трябваше да брои крачките си. Дори да сбъркаше с малко, това едва ли имаше значение. Щеше да е достатъчно близо, за да унищожи всичко живо наоколо. Главният противник.

Той тръгна напред. И започна да брои.

Касиопея и Малоун изтичаха до трупа на Кели. Вятърът се бе усилил и разнасяше ледени кристали из въздуха. Нямаше смисъл да проверяват дали е жив.

Малоун беше бесен.

— Казано ви беше да не стреляте! — изрева той. — Коя част от това не разбрахте?

— Спасихме ти задника — сопна се един от униформените.

— Нямаше нужда да ме спасявате. Всичко беше под контрол. Той ни трябваше жив.

Хората от Тайните служби бяха грабнали радиостанциите си и докладваха за случилото се.

Малоун погледна часовника си.

11:20.

Касиопея огледа вътрешността на колата. Нищо. Тя намери лоста и освободи ключалката на багажника. Малоун се приближи до задницата на колата. Тя го последва. В багажника един до друг бяха наредени четири алуминиеви куфара. Малоун не се поколеба. Извади единия, сложи го на земята, отвори капака и отдолу се показаха прекъсвач, батерия и поставен по диагонал цилиндър от неръждаема стомана. Трите предмета бяха свързани с кабели и поставени в мека подложка от черен дунапрен, за да не се удрят един в друг. Под прекъсвача имаше надпис на кирилица, който Касиопея разчете.

— В момента е изключено — каза тя.

Малоун пипна батерията и цилиндъра.

— Студени са.

Той бързо направи същото с останалите три куфара. Нито една от бомбите не беше активирана.

— Това бомби ли са? — попита един от полицаите.

— Разкарайте ги от тук — каза Малоун на хората от Тайните служби.

Полицаите бяха изблъскани настрани.

— Кели искаше да умре — каза Касиопея.

— Знам. И ни донесе тези четири играчки, за да ни намери работа.

Тя си спомни какво бе казала Стефани. Пет ядрени устройства бяха безследно изчезнали. Това означаваше, че последното е у Зорин.

Но къде беше той?

— Малоун! — чу той името си. — Търсят те. Спешно.

Бе оставил телефона си на капака на патрулната кола. Двамата пресякоха тичешком улицата, все още затворена за движение, и той пое апарата от полицая. Вдигна го до ухото си, послуша мълчаливо известно време и прекъсна разговора.

— Стефани беше. Зорин е в църквата „Сейнт Джон“ с петата бомба. Връщай се в Белия дом и направи така, че всички да се махнат от там възможно най-бързо. Стефани казва, че вече е предупредила Личфилд. Помогни му. Имаме двайсет, двайсет и пет минути максимум.

Малоун се обърна към униформения.

— Трябва ми колата ти.

И се метна зад волана.

— Къде отиваш? — попита го Касиопея.

— Да спра това копеле.

77

Зорин броеше внимателно крачките си, докато се убеди, че се намира директно под Белия дом. Беше целият покрит с мръсотия; тунелът ставаше все по-тесен, колкото по-надолу се спускаше под земята. Накрая той стигна до мястото на взривяване, както му го бе описал Кели. Андропов би се гордял с него. Мечтата му най-после щеше да се осъществи.

Лежеше по корем, на това място сводът на тунела беше едва на сантиметри над главата му; джобното фенерче осветяваше алуминиевия куфар. Отвори ключалките, но в тясното пространство капакът се повдигна едва до половина. Той знаеше, че след като щракне лостчето, щяха да минат петнайсетина минути до задействане на спусъка — може би малко повече в леденото подземие.

Погледна часовника си.

11:40.