Заклинателят (Разширено и ревизирано издание)

Той тръгна към вестибюла и се облегна на отворената врата с ръце в джобовете, наблюдавайки как Карл помогна да натоварят багажа в таксито. Дайър избърса челото си — беше горещо и влажно. Чу как Крис и Ригън слизат надолу ръка за ръка. Приближиха се. Крис го целуна по бузата, после меко се вгледа в очите му.

— Всичко е наред, Крис — каза той. — Усещам го.

Крис кимна.

— Добре. — Тя наведе очи към Ригън. — Мила, това е отец Дайър. Поздрави го.

— Много ми е приятно, отче Дайър.

— И на мен също.

Крис погледна часовника си.

— Трябва да тръгваме, отче.

— Ами… довиждане. Не, чакай! Щях да забравя! — Свещеникът бръкна в джоба на расото си и извади нещо. — Това беше негово.

Крис наведе очи към църковния медальон и верижката върху дланта на Дайър.

— Свети Кристофър — поясни той. — Мислех, че може би ще го искаш.

За няколко дълги безмълвни секунди Крис се вгледа замислено в медальона, сякаш се колебаеше; после бавно протегна ръка, прибра медальона в джоба си и каза на Дайър:

— Благодаря, отче. Да. Да, искам го. Хайде скъпа — обърна се тя към Ригън.

Но докато посягаше да хване ръката на дъщеря си, Крис видя, че детето гледа с присвити очи бялата якичка на йезуита, сякаш си спомняше някаква забравена тревога. После изведнъж протегна ръце към свещеника. Изненадан, младият йезуит се приведе, Ригън сложи ръце на раменете му и го целуна по бузата, сетне отстъпи и озадачено се загледа настрани, сякаш се питаше защо го е направила.

В очите на Крис бликнаха сълзи. Тя хвана ръката на Ригън и промърмори тихо и дрезгаво:

— Сега вече наистина трябва да бягаме. Хайде, скъпа. Кажи довиждане на отец Дайър.

— Довиждане, отче.

Дайър усмихнато им помаха с пръсти и каза:

— Довиждане. Желая ви лек път към дома.

— Отче, ще ти се обадя от Лос Анджелис — подхвърли през рамо Крис.

Едва по-късно щеше да се запита какво е имал предвид с думите „към дома“.

— Пазете се.

— И ти също.

Дайър се загледа след тях. Когато шофьорът отвори вратата, Крис се обърна и му прати въздушна целувка. Дайър размаха ръка, а тя седна в колата до Ригън. Детето се извърна към задното стъкло и продължи странно да гледа свещеника, докато таксито изчезна зад завоя.

Откъм отсрещния тротоар долетя скърцане на спирачки. Полицейска кола. Киндерман се измъкна отвътре, размаха ръка и бързо тръгна към Дайър.

— Дойдох да се сбогувам.

— Току-що ги изпуснахте.

Киндерман клюмна.

— Сериозно? Тръгнаха ли си вече?

Дайър кимна.

Киндерман се загледа към улицата и тъжно поклати глава.

— Ох? — изпъшка той. После се обърна към Дайър. — Как е детето?

— Стори ми се добре. Наистина.

— Хубаво. Това е най-важното. — Детективът погледна часовника си. — Е, аз да се връщам на работа. Довиждане, отче.

Той се обърна и тръгна към колата, но изведнъж спря, извърна глава и погледна неуверено Дайър.

— Обичате ли да ходите на кино, отче Дайър?

— Разбира се.

Киндерман се върна към него.

— Аз получавам безплатни билети — важно каза той. — Всъщност имам билети за утре вечер. Кино „Байограф“. Искате ли да дойдете?

— Какво дават?

— „Брулени хълмове“.

— С кого?

— С кого? — Детективът възмутено смръщи вежди. — Хийтклиф, Сони Боно, Катрин Ърншоу и Шер. Идвате ли?

— Гледал съм го — каза Дайър.

Киндерман мълчаливо го погледна и се обърна настрани.

— И тоя е същата стока — промърмори унило той.

После с усмивка се върна към Дайър, хвана свещеника под ръка и го поведе по улицата.

— Спомних си думите от „Казабланка“ — каза той бодро. — В края на филма Хъмфри Богарт казва на Клод Рейнс: „Луи… мисля, че това е началото на една хубава дружба.“

— Знаете ли, че малко приличате на Богарт?

— А, значи забелязахте.

Дори и в забравата опитваха да си спомнят.

От автора

Позволих си известна волност с разположението на сградите в Джорджтаунския университет, по-специално относно мястото на Института по лингвистика и езици. Къщата на Проспект Стрийт не съществува, както и общежитието на йезуитите на посоченото от мен място. И накрая, цитираният откъс от книгата на Ланкъстър Мерин не е моя измислица, а част от проповед на кардинал Джон Хенри Нюман, озаглавена „Втората пролет“.