Заклинателят (Разширено и ревизирано издание)

За Киндерман отговорът започна да се очертава след показанията на Дайър за емоционалните проблеми на Карас — чувство на вина за смъртта на майка му, разколебана вяра. А когато добави към това няколкото безсънни нощи, тревогата и вината за предстоящата смърт на Ригън, демоничните атаки от името на майка му и шокът от гибелта на Мерин, Киндерман тъжно стигна до заключението, че потресен от тия непоносими удари, разсъдъкът на йезуита просто не е издържал. Освен това покрай разследването на смъртта на Денингс детективът бе прочел, че понякога самите екзорсисти биват обсебени, и то при обстоятелства като сегашните: силно чувство на вина, стремеж към наказание плюс силата на самовнушението. У Карас имаше всичко това. Дайър отказваше да се съгласи. Докато Ригън се възстановяваше, той отново и отново се връщаше в къщата да разговаря с Крис, да пита Ригън дали вече си спомня какво е станало в спалнята през онази нощ, но винаги получаваше отрицателен отговор и накрая случаят бе приключен.

Крис надникна в спалнята на Ригън. С две големи плюшени играчки в ръцете, детето гледаше недоволно претъпкания куфар върху леглото. Днес следобед щяха да отлетят за Лос Анджелис, а Шарън и икономите оставаха да разчистят къщата. После Карл щеше да потегли с червения ягуар през цялата страна, за да го прибере у дома.

— Докъде стигна с багажа, скъпа? — попита Крис.

Ригън вдигна лице към нея. Все още плаха и слабичка. Все още с тъмни кръгове под очите.

— Няма достатъчно място! — нацупи се тя.

— Е, не можем да вземем всичко, мила. Уили ще донесе останалото. Хайде, че ще изтървем самолета.

— Добре, мамо.

— Браво, миличка!

Крис я остави и бързо слезе по стълбището. Беше на последното стъпало, когато на вратата се позвъни и тя отиде да отвори. На прага стоеше печално отец Дайър.

— Здравей, Крис! Просто дойдох да ти кажа сбогом.

— Влизай, тъкмо щях да ти се обадя.

— Не, няма да влизам, Крис. Знам, че бързаш.

Тя го хвана за ръката.

— Я стига! И без това щях да пия кафе. Направи ми компания!

— Ами ако смяташ, че…

— Смятам!

Влязоха в кухнята, седнаха на кафе и заговориха за дреболии, а Шарън, Уили и Карл търчаха из къщата.

Крис спомена колко била впечатлена и изненадана да види толкова много държавници и чужденци на погребението на Мерин. После замълчаха. Дайър скръбно се взираше в чашата си. Крис разбра за какво мисли.

— Не, все още не си спомня нищо — каза тя. — Съжалявам.

Йезуитът кимна. Крис погледна чинията си за закуска. Розата още лежеше там. Взе я и замислено завъртя стъблото между пръстите си.

— Той така й не видя каква е наистина — прошепна тя.

После отпусна розата и вдигна очи към Дайър. Той я гледаше втренчено.

— Как мислиш, какво се е случило всъщност? — тихо попита свещеникът. — Нали разбираш, питам те като атеистка. Мислиш ли, че наистина е бил обсебен?

Крис се замисли, опипвайки разсеяно розата.

— Не знам, отче Дайър. Просто не знам. Ако има Бог, сигурно му трябват милион години сън всяка нощ, инак страшно ще се изнерви. Нали разбираш. Той си мълчи и няма кой да ни каже. Но що се отнася до дявола — тя погледна Дайър. — Е, това е друга работа. Мога да повярвам в него. Може би наистина вярвам. Знаеш ли защо? Защото проклетникът непрекъснато прави реклами.

Дайър я изгледа с обич, после тихо каза:

— Но ако цялото зло на света те кара да вярваш, че може да има дявол, то с какво ще обясниш доброто?

Крис го погледна в очите. Думите му я бяха накарали да примижи болезнено. Тя бавно поклати глава.

— Не съм мислила за това. Добре го каза…

Скръбта и потресението от смъртта на Карас още тегнеха в нея като меланхолична мъгла, но сега тя опита да се съсредоточи върху това скромно обещание за надежда, като си спомни какво й бе казал Дайър, докато я изпращаше до колата след погребението на Карас.

— Би ли дошъл у нас за малко? — попита тогава тя.

— О, бих искал, но ще пропусна празненството.

Крис го погледна с недоумение и той обясни:

— Когато един йезуит умира, ние празнуваме. За него това е само началото!

— Ти каза, че е имал проблем с вярата.

Дайър кимна.

Крис поклати глава.

— Не мога да го повярвам — каза тя. — Никога не съм срещала тъй силна вяра.

— Таксито е тук, госпожо — съобщи Карл.

Изтръгната от унеса, Крис подвикна:

— Добре, Карл. Идваме!

Тя стана и Дайър я последва.

— Не, не, остани, отче. Само се качвам да доведа Ригс.

Дайър кимна разсеяно.

— Добре.

Размишляваше за онзи странен вик Не!, после звука от тичащи стъпки и скока през прозореца. Има нещо, помисли си той. Но какво? Спомените на Крис и Шарън бяха неясни. Но сега Дайър пак си припомни тайнствената радост в очите на Карас. Припомни си и още нещо — сияйния блясък на… какво? Не знаеше, но си мислеше, че е нещо като победа. Като триумф. Кой знае защо, тази мисъл го ободри. Стана му по-леко.